Тег се чу да сумти от болка. Нищо не го бе подготвило за нея, а беше толкова силна. За начало бяха пуснали дяволската си машинка на максимален режим. Без съмнение. Знаеха, че е ментат, следователно може да преодолее немалък натиск върху тялото си. Тук обаче започваха с мъчение. И нямаше как да го избегне. Непоносимата болка сякаш се разби на хиляди парчета из цялото тяло, заплашвайки да помете съзнанието му. Поетото шере щеше ли да го защити?
Мъчението постепенно намаля и отмина, като остави само потръпващ спомен.
Нов удар!
Внезапно го осени мисълта, че всяка света майка е преживяла същото при върховното изпитание с подправката. По-силна болка несъмнено не съществуваше. Полагаше усилия да мълчи, но се чуваше как сумти и стене. Цялата му подготовка като ментат и ученик на Бене Гесерит бе въведена в действие, за да се въздържи от изричане на думи, от молби за пощада и от обещания да каже всичко, само и само да престанат.
Мъчителното страдание полека се отдръпна, за да го връхлети отново.
— Достатъчно!
Гласът бе на жената. Тег направи опит да си спомни името ѝ.
Може би Мамарли!
— Натъпкан е с шере най-малко за една година — обади се начумерено Яр и посочи контролното табло: — Нищо.
Башарът дишаше плитко и накъсано. Внезапно агонията пак го разтърси! После продължи да нараства въпреки искането на Мамарли.
— Достатъчно, казах вече! — отсече тя.
Тег оцени настойчивостта ѝ. Чувстваше как страданието отстъпва, ала всеки нерв сякаш бе изтеглян от тялото му като нишка на вече запаметеното изтезание.
— Лошо е това, което правим — поклати глава Мамарли. — Човекът…
— …е като другите мъже — прекъсна я Яр. — Да му закача ли отделен контакт за пениса?
— Не, докато съм тук! — твърдо заяви жената.
Бе едва ли не възхитен от прямотата ѝ. Последните болезнени нишки се измъкнаха от тялото му и той остана да лежи с усещането, че е увиснал над повърхността на мястото, където го бяха оставили. Впечатлението за нещо познато също остана. Сякаш едновременно беше и не беше тук. Някога е бил… и не е бил.
— Никак няма да им хареса, ако не успеем — каза Яр. — Съгласна ли си да им се представим с още един провал?
Мамарли отговори с рязък отрицателен жест с глава. После се наведе, за да влезе в зрителното поле на Тег през плетеницата контактни проводници, подобни на пипалата на медуза, и заговори:
— Башар, съжалявам за това, което вършим. Повярвай ми. Не е по моя вина. За мен дори е отвратително. Моля те, кажи ни нещата, които искаме да знаем, за да мога да ти помогна.
Тег ѝ се усмихна. Биваше си я! После погледна към внимателно наблюдаващия служител и изрече:
— Предай на шефовете си от мое име, че е много добра в работата си.
Лицето на функционера стана моравочервено. Той се смръщи и нареди:
— Яр, пусни му максимума.
Теноровият му глас изговаряше зле думите за разлика от школуваната артикулация на Мамарли.
— Моля те! — повтори жената и се изправи, но не отмести погледа си от очите му.
Учителите на Тег в Бене Гесерит бяха повтаряли: „Следи очите! Наблюдавай как се сменя фокусът им. При деконцентрация на погледа съзнанието се съсредоточава в себе си.“
Той умишлено фокусира взор в носа ѝ. Лицето не бе грозно. Характерно и запомнящо се. Запита се как ли изглежда тялото ѝ под безформеното горно облекло.
— Яр! — обади се функционерът.
Инквизиторът регулира нещо на контролното табло и натисна бутона.
Новата раздираща болка бе свидетелство, че предишният режим наистина е бил щадящ. Но със сегашната вълна дойде някакво странно прояснение. Почти чувстваше, че може да откъсне съзнанието си от упражняваното насилие. Страданието бе адресирано за друг. Беше открил убежище, в което ще се окаже недосегаем. Имаше болка. Дори мъчителна. Някак вторично приемаше доловеното от сетивата си. Разбира се, и шерето помагаше. Знаеше го и му беше благодарен.
Намеси се гласът на Мамарли:
— Мисля, че си отива. По-добре е да намалиш.
Отговори друг глас, но звукът изчезна, преди Тег да разпознае думите. Внезапно осъзна, че няма за какво да закотви съзнанието си. Спокойствие! Тишина! Помисли, че чува бързото биене на сърцето си, но не беше сигурен. После настана пълно спокойствие, дълбоко и всеобхватно.
Още ли съм жив?
Долови сърдечен удар, но не беше сигурен дали е негов. Туп-туп! Туп-туп! Беше усещане за движение, но не и за звук. Така и не успя да засече източника.
Какво става с мен!
Искрящо бели думи на черен фон потекоха през визуалните му центрове: „Връщам на една трета.“
„Задръж така. Виж дали можем да четем в съзнанието му посредством физическите реакции.“