Откакто бе на Ракис, на Одрейди неколкократно и се беше случвало да се озове в мрежата на спомена за дошлата от древността картина, поставена на видно място върху стената в жилището на Тараза. С идването на този спомен чувстваше как ръцете я засърбяват сякаш от докосване до четка. Ноздрите и се разширяваха от въображаемите миризми на масла и бои. Чувствата ѝ буквално извършваха насилие върху платното. Всеки път излизаше от магията на преживяването с подновени съмнения, че Шийена е нейното платно.
Коя от двете ни рисува другата!
Днес сутринта стана същото. Все още беше тъмно вън от надстройката върху плоския покрив на кийпа на Ракис. където живееха с момичето; влезе тихо една от помощниците, за да събуди Одрейди с думите, че скоро ще пристигне Тараза. Светата майка погледна меко осветеното лице на тъмнокосата помощница и в съзнанието ѝ мигновено проблесна споменът-картина.
Всъщност коя от нас създава другата!
— Остави Шийена да поспи още малко — каза тя. преди да освободи помощницата.
— Да приготвя ли закуска, преди пристигането на старшата майка?
— Ще почакаме, за да бъде по вкуса на Тараза.
Одрейди стана, направи набързо тоалета си и облече своята най-хубава черна рокля. Отиде до източния прозорец на всекидневната обща стая и погледна към космодрума. Множество движещи се светлини хвърляха отблясъци върху пепелявото небе. Тя включи всички светоглобуси в стаята, за да омекоти външната гледка. Отраженията им се превърнаха в златни звездни взривове на фона на тъмния, дебел армопласт на прозорците. Почти черната повърхност отразяваше и неясните очертания на лицето ѝ, без да скрива следите от умората.
Знаех, че ще дойде.
Редом с мисълта ѝ на опушения ракиански хоризонт се изтъркаля слънцето, подобно на оранжева детска топка. В същия миг почувства резкия топлинен скок, споменаван от доста наблюдатели на Ракис. Обърна гръб на панорамата и видя как вратата на хола се отваря.
Тараза влезе със силно шумящи одежди. Нечия ръка затвори зад тях, за да остави двете сами. Старшата майка приближи към Одрейди с вдигната черна качулка, очертала като рамка лицето ѝ. Гледката не вдъхваше успокоение.
Тараза забеляза смущението и реши да се възползва от него:
— Е, Дар, най-после се срещнахме като чужди хора, струва ми се.
Думите ѝ стреснаха Одрейди. Долови заплахата, но не позволи на страха да я овладее, разпилявайки го като разсипана вода. За първи път в живота си почувства съвсем точно момента, когато пресича разделителната линия. Според нея само неколцина от сестрите подозираха за съществуването ѝ. Сега, когато я прекоси, тя осъзна, че винаги е знаела къде се намира: мястото, през което може да влезе в празното пространство и да полети. Вече не беше уязвима. Можеше да бъде убита, но не и победена.
— И така, вече няма Дар и Тар — спокойно каза тя.
Тараза долови осъзнатата свобода в гласа ѝ и я изтълкува като увереност.
— Може би изобщо не е имало Дар и Тар — изрече Старшата майка с леден глас. — Знам, че винаги си се смятала за изключително умна.
Битката започна — помисли Одрейди. — Но се намирам, встрани от пътя на атаката ѝ.
— Не могат да бъдат приети алтернативи на съюза с тлейлаксианците — все така спокойно отбеляза тя. — Особено когато разбрах какво всъщност се опитваш да постигнеш.
Изведнъж Тараза усети умора. Пътуваха дълго, независимо от скоковете през деформирано пространство, извършени от не-кораба. Тялото винаги знае кога е било рязко измъкнато от обичайния ритъм. Тя избра мек диван и седна, като въздъхна от удоволствието, идващо с лукса и удобството.
Одрейди съзря умората ѝ и мигом почувства състрадание. Внезапно се бяха оказали две свети майки с общи проблеми.
Тараза също усети промяната. Потупа възглавничката до себе си и почака по-младата жена да седне.
— Длъжни сме да запазим Сестринството. Няма нищо по-важно.
— Разбира се.
Съсредоточи търсещия си поглед върху познатите черти.
Да, и Одрейди е уморена.
— Била си през цялото време в непосредствен контакт както с хората, така и с проблема. Дар, искам… Не, потребно ми е само това да чуя какво мислиш.
— Външно тлейлаксианците показват, че са за истинско сътрудничество, но двуличието им прозира. Почнах да си задавам някои особено обезпокоителни въпроси.