— Исаи — поправи го Тормза.
— Сега — да — кимна гола̀та. — Известни са ми и други негови имена.
Пое дълбоко дъх, за да приглуши гласовете на старата омраза. Онези хора бяха отдавна мъртви. Останала бе само сградата. И спомените. Още веднъж огледа панорамата около огромната конструкция. Ширнал се лабиринт от улици и къщи. Разхвърляни зелени пространства зад високи зидове. Явно бяха резиденции с частни паркове, както беше споменал Тег. С моноскопа се забелязваха и стражи, крачещи по горната част на зидовете.
Тормза се изплю на земята пред него и изрече:
— Харконски град.
— Строили са така, че хората да се чувстват малки. Водачът кимна и потвърди:
— Малки и безсилни.
Бе станал доста по-приказлив, отбеляза Дънкан.
От време на време през нощта той беше нарушавал нареждането за мълчание и дори правил опити да завърже разговор: „Какви животни минават оттук?“
Въпросът изглеждаше напълно логичен, когато хора се движат полубегом по пътища на неизвестни твари, чиято мускусна миризма беше ясно осезаема.
„Не разговаряй!“ — бе го отрязал Тормза.
По-късно Дънкан попита защо не използват някакво превозно средство при бягството си. Дори наземна кола бе за предпочитане в сравнение с мъчителния марш в местност, където пътеката почти не се различаваше.
Тормза спря на осветено от луната малко пространство и го погледна така, сякаш бе започнал да подозира довереника си във внезапна загуба на разум.
— Коли следват колите!
— Никой не може да ни последва, когато вървим пеша — така ли да те разбирам?
— Преследвачите също трябва да се движат пешком. Обаче тук ще бъдат избити. И те го знаят.
Ама че чудато място!
В подслонилия го кийп на Бене Гесерит Дънкан бе лишен от възможността да разбере естеството на планетата. По-късно, когато бяха затворени в не-сферата, пак нямаше връзка с външния свят. Единствено спомени от времето преди да е бил гола̀ и след това, но колко несъпоставими с настоящето бяха те! Сега, когато мислеше за отминалите времена, той прецени, че все пак има на какво да се опре. Беше очевидно, че на Гамму е установен контрол над атмосферните условия, макар и елементарен. А Тег бе казал, че кръжащите в орбита бойни кораби, които пазеха планетата от нападение, са възможно най-добрите.
Всичко за защита, но дяволски малко за по-сносен живот! Също като на Аракис. Ракис — поправи се сам.
Тег. Останал ли бе жив старецът? Дали са го пленили? Какво ли означава да си пленник тук на неговата възраст? В старите харконски времена пленничеството представляваше брутално робство. Бурзмали и Лусила… Той погледна към водача и попита:
— Ще намерим ли Бурзмали и Лусила в града?
— Ако са успели да се промъкнат.
Инстинктивно заоправя дрехите си. Достатъчно добра маскировка ли бяха те? Тлейлаксиански Майстор със своя спътник, а? Разбира се, хората щяха да вземат спътника за лицетанцьор. А лицетанцьорите са опасни.
Издутите панталони бяха от непозната за него материя. Приличаше на вълнен плат, но се чувстваше, че е изкуствен. Плюна върху него. Слюнката не попи, мирисът не беше като от вълна. Пръстите му доловиха еднообразие, което не притежаваше нито една тъкан с естествен произход. Дългите меки ботуши и шапката бяха от същата материя. Дрехите се спускаха свободни и пухкави с изключение на местата около глезените. Но не бяха ватирани. Изолационните качества изглеждаха постигнати с някакъв технологичен трик, задържащ въздуха между отделните пластове на тъканта. Цветовете — сиво и кафяво — представляваха идеална маскировка.
Тормза бе облечен в подобни на неговите одежди.
— Докога ще чакаме тук? — попита Дънкан. Водачът отново се разпореди за мълчание, завъртайки главата си с красноречив жест. Беше седнал със сгънати нагоре крака, обвити около тях ръце, подпряна на колене глава и поглед, отправен към долината. По време на нощното пътуване юношата бе установил, че дрехите му са много удобни. Изключвайки еднократното газене в потока, на краката му бе топло, но не прекалено. Нищо не затрудняваше движенията и не жулеше плътта.
— Кой прави тези дрехи? — попита Дънкан.
— Ние — промърмори Тормза. — Мълчи!
Помисли, че няма никаква разлика в сравнение с дните в кийпа на Сестринството.
След малко водачът му се протегна и изпъна краката си. Изглеждаше отпуснат. Погледна към него и каза:
— Приятели в града сигнализират за съгледвачи от въздуха.
— С топтери ли?
— Да.
— Какво ще предприемем?
— Ще правиш като мен и нищо друго.
— Ти просто седиш.
— Засега. Скоро ще се спуснем в долината.