— Но как…
— Когато се движиш в местност като тази, превръщаш се в едно от животните, които я обитават. Вгледай се в пътеките им и разбери как се движат, как полягат за почивка.
— Ония, които ни търсят, не могат ли да…
— Ако животните хрупат листа, ще повтаряш техните движения. Когато онези дойдат, продължаваш да го правиш. Претърсващите са високо във въздуха. За нас това е добре. Те не могат да различат животното от човека, докато не слязат на земята.
— Но няма ли…
— Вярват на машинариите си и на движенията, които виждат. Мързеливи са. Летят високо, за да привършат по-бързо претърсването. Разчитат на интелигентността си — гледат показанията на приборите и преценяват кое е звяр и кое е човек.
— И ще си заминат, ако помислят, че сме диви създания?
— Усъмнят ли се, ще минат втори път. Не бива да сменяме модела на движенията си, дори след като сме били сканирани.
Мълчаливият Тормза бе произнесъл цяла реч. Погледна внимателно към Дънкан и го попита:
— Разбра ли?
— Как ще разбера, че съм сканиран?
— Ще почувстваш гъделичкане в стомаха. Сякаш там има някакво шипящо питие, което не си погълнал.
Момчето кимна.
— Иксиански сканери…
— Не се притеснявай — успокои го Тормза. — Тукашните животни са привикнали. Понякога се стъписват и спират да се движат, но само за малко. После продължават, сякаш нищо не се е случило. Което си е вярно за тях. За нас обаче има друг смисъл.
След известно време той се изправи и каза:
— Спускаме се в долината. Следвай ме отблизо. Повтаряй точно онова, което правя аз. Нищо друго.
Дънкан влезе в крачка след водача си. Скоро бяха под покрива на дърветата. По някое време през нощния траверс гола̀та си бе дал сметка, че вече започва да приема своето място в плановете на другите. Съзнанието му бе овладяно от ново, непознато за него търпение, съчетано с упорство. А имаше и вълнуващо очакване, пришпорвано от любопитство. Каква бе вселената, появила се след времената на Атреидите? Гамму. В какво странно място се бе превърнала Гайъди Прайм! Нещата се разкриваха бавно, но отчетливо, и всяко от тях предоставяше перспектива за научаването на нови факти. Вече чувстваше как започват да се оформят заложените някога модели. Помисли, че някой ден ще остане само един от тях и тогава ще може да разбере защо са го призовали обратно от смъртта. Да, ставаше дума за отваряне на врати — помисли. Отваряш една и попадаш на място, където има други. Избираш някоя и оглеждаш открилото се зад нея. Понякога си принуден да опиташ с всички, но колкото повече от тях си отворил, толкова по-сигурен ставаш за онези, дето трябва да предпочетеш следващия път. И накрая една врата се отваря към място, което познаваш. Тогава си казваш: „Да, това обяснява нещата.“
— Преследвачите идват — прекъсна мислите му Тормза. — Сега сме животни, които хрупат листа. — Пресегна се към затулящ го храст и скърши малък клон.
Дънкан направи същото.
Трябва да господарувам с око и нокът, както го прави ястребът спрямо по-дребните птици.
На разсъмване Тег излезе от прикритието на дърветата покрай главния път. Представляваше равна и широка магистрала — добре трамбована, поддържана и почиствана от буренак. Според него имаше място за десет платна — както за моторен, така и за пеши транспорт. Сега пешият трафик преобладаваше.
Беше отърсил прахта от дрехите си и повторно бе проверил дали няма някакъв отличителен знак по тях. Сивата му коса сигурно бе поразбъркана, защото нямаше гребен. Приглади я с пръсти.
Трафикът по пътя се бе проточил на много километри през долината по посока на Исаи. Утрото беше безоблачно, с лек насрещен вятър, поел към морето далече зад града.
През нощта бе успял да установи деликатно равновесие с току-що придобитите си усещания, по-точно — с новото си по същество съзнание. Пред втория му визуален център пробягваха непознати досега неща: сведения за случващото се около него, преди то още да е станало, както и усещане за мястото, където трябва да стъпи, преди да е направил следващата крачка. Сякаш вече бе запънат спусъкът на реакцията, която щеше да го изстреля в действие с размити очертания на движенията, към които тялото му не се бе приспособило. Не можеше да намери друго разумно обяснение. Имаше усещането, че пристъпва предпазливо по острието на бръснач.
Колкото и да се опитваше, не бе успял да прецени какво бе станало с него в действителост под въздействието на Т-сондата. Беше ли подобно на преживяваното от света майка при агония с подправката? Не долавяше у себе си струпване на Други Памети. Не вярваше, че сестрите могат да извършат нещата, които бе направил той. Двойното виждане, подсказващо му какво да очаква от всеки жест в обсега на неговите сетива, приличаше на нов вид истина.