— Колко остава до Исаи? — попита Тег.
— Още половин час, башар. Има ли нещо, което налага по-висока скорост? Не искам да привличам вниманието на…
— Много съм гладен.
Шофьорът се огледа вляво и вдясно. Наоколо вече нямаше фермери. Пътят беше почти пуст с изключение на два тежки транспортни контейнеровоза, теглени от трактори, които се движеха плътно вдясно, и огромен камион с щръкнала отгоре му автоматична плодоберачна машина.
— Опасно е да се бавим прекалено дълго — каза водачът на колата. — Но знам едно място, където сигурно ще мога да ви осигуря набързо канче супа.
— Каквото и да е. Не съм ял от два дни, които на всичко отгоре бяха много напрегнати.
Стигнаха до кръстовище и шофьорът сви вляво по тесен път, разположен между високи, равномерно отстоящи едно от друго иглолистни дървета. След малко зави в заобиколена също с дървета еднопосочна алея за коли.
Ниската постройка в дъното ѝ бе съградена от тъмни камъни с черен покрив от стъклопласт. Прозорците бяха тесни и по тях проблясваха гърла на защитни огнемети.
— Само за момент, господине — обади се шофьорът. Той слезе от колата и Тег видя за първи път лицето му — прекалено тясно, с дълъг нос и малка уста. Хирургическа намеса бе оставила видими следи по бузите. Очите несъмнено бяха изкуствени със сребърен отблясък. Отдалечи се и влезе в къщата. Когато се върна, отвори вратата откъм Тег и каза:
— Моля ви да побързате, господине. Вътре има човек, който ви топли супа. Казах, че сте банкер. Не трябва да плащате.
Тъничък лед по земята припукваше при всяка стъпка. Наложи се да се приведе леко, за да мине през входната врата. Влезе в тъмно преходно помещение с дървена облицовка и ярко осветена стая на другия край. Носещата се оттам миризма на храна го привлече като магнит. Ръцете му отново започнаха да треперят. До един от прозорците в стаята бе поставена малка маса с изглед към оградена и покрита градина. Храсти, тежко окичени с червени цветове, почти скриваха каменната стена, която я опасваше. Жълти осветителни тела грееха досущ като в летен ден. Тег с благодарност се отпусна на единствения стол до масата. Докосна бялата ленена покривка с релеф по краищата. И само една лъжица за супа.
Вдясно от него проскърца врата; влезе дундеста фигура на мъж със съд, от който се издигаше пара. Мъжът сякаш се сепна, когато го видя; после донесе съда до масата и го сложи пред него. Обезпокоен от моментното му колебание, Тег с немалко усилие си наложи да забрави за изкусителния аромат, който бе изпълнил ноздрите му. за да съсредоточи вниманието си върху влезлия.
— Супата е хубава, господине. Сам я приготвих. Изкуствен глас. Видя и белезите от двете страни на челюстта. Мъжът приличаше на старинно механично творение. Почти нямаше врат, главата му стоеше като закачена за дебелите рамене; ръцете бяха странно свързани сякаш с шарнири в лактите; краката изглежда се движеха само в хълбоците. Сега стоеше неподвижен, но бе влязъл в стаята с леко оттласкване и полюшване, което говореше, че в по-голямата си част е сбор от причудливи резервни части. Страдалческото изражение в очите бе недвусмислено.
— Господине, знам, че не съм хубавец — простърга гласът му. — Бях съсипан при Алайорската експлозия.
Тег не знаеше нищо за споменатата експлозия, но очевидно другият бе сметнал, че поне има представа. Все пак „съсипан“ му прозвуча като чудато обвинение срещу Съдбата.
— Питам се дали те познавам — каза той.
— Тук никой не познава никого — отвърна мъжът. — Яжте супата си. — Бегло посочи нагоре към навит накрайник на статично „копойче“, чиито светлинки проблясваха като доказателство, че наоколо няма следи от отрова. — Храната е безопасна.
Башарът погледна тъмнокафявата течност в съдината. Виждаха се големи парчета месо. Посегна към лъжицата. Треперещите му ръце на два пъти не успяха да я хванат, а после разсипа по-голямата част от съдържанието ѝ, преди да смогне да я вдигне към устата си.
Внимателни пръсти хванаха здраво китката на Тег, а изкуственият глас заговори тихо в ухото му:
— Башар, не знам какво са ви сторили, но тук никой не ще може да ви причини зло, преди да прекрачи мъртвото ми тяло.