— Познаваш ли ме?
— Мнозина са готови да се пожертват за вас, башар. Синът ми остана жив благодарение на храбростта ви.
Тег позволи мъжът да му помогне. Друго не можеше да направи, преди да преглътне първата хапка. Супата беше гъста, топла и посмекчи спазмите. Ръката му беше по-спокойна и той кимна към ветерана с благодарност.
— Още, господине?
Едва сега разбра, че е изпразнил съда. Изкушаваше да каже „да“, но шофьорът бе заръчал да бърза.
— Не, трябва да тръгвам.
— Тук никой не ви е виждал — тихо каза мъжът.
Когато се върнаха на главния път, башарът се облегна възглавницата на седалката и се замисли за любопитно отзвучавашите думи на съсипания човек. Фермерът бе изрекъл почти същото: „Не сме ви виждали и не сте минавали оттук.“ В думите и на двамата се долавяше сходна реакция, свидетелстваща за промените, станали на Гамму след първоначалния му оглед. Вече бяха влезли в окрайнините на Исаи и Тег се запита дали трябва да се дегизира. Съсипаният човек бе го разпознал веднага.
— Къде ме търсят сега почитаемите мами? — обърна се отново към шофьора.
— Навсякъде, башар. Не можем да гарантираме пълната ви безопасност, но са взети мерки. Ще съобщя къде съм ви оставил.
— Казват ли защо ме преследват?
— Башар, те никога не обясняват нищо.
— Откога са на Гамму?
— Много отдавна, господине. Откакто бях още почти дете и се сражавах при Рендитаи.
Най-малко сто години — помисли Тег. — Достатъчно време, за да концентрират голяма сила в ръцете си, ако може да се вярва на страховете на Тараза…
Той лично им вярваше.
„Никакво доверие на онези, които могат да изпаднат под влиянието на курвите“ — му бе казала още старшата майка.
Не долавяше непосредствена заплаха в текущата ситуация. Чувстваше само обгърналата го отвсякъде секретност. Затова и не бе проявил интерес към допълнителни подробности.
Навлезли бяха доста навътре в Исаи и от време на време той съзираше гигантската грамада на старинното черно седалище на Харконите, наричано Барони, което се мяркаше между стените около големите частни резиденции. Колата зави и пое по улица с малки търговска къщи. Бяха евтини сгради, построени предимно с ползвани повторно материали, свидетелство за което беше липсата на съответствие между съседни елементи в контрастиращите цветове. Но имаше ясно забележими знаци, че стоките вътре са с най-добро качество, а оказваните услуги — предпочитани пред онези, предлага ни другаде.
Каза си, че Исаи не бе западнал или дори започнал да прецъфтява. Не, тукашният растеж и развитие просто бяха съзнателно отклонени към нещо по-лошо от грозотата. Някой бе решил да превърне града в отблъскващо място. Това бе главното.
Времето също не бе спряло, а върнато назад. Нямаше го модерния град с блестящи транспортни средства и отделени една от друга сгради със специфично предназначение. Цареше пълна бъркотия от стари постройки свързани с други, още по-стари, някои от които — съградени по собствен вкус, а други очевидно проектирани и изпълнени съобразно с отдавна отминали потребности.
Всичко бе навързано едно за друго в безпорядък, едва успяващ да преодолее хаоса. Тег знаеше, че пълната неспасяемост на обстановката бе избягната само благодарение на стария макет-модел с магистралните пътища, около които с времето се бе стълпил същински тюрлю-гювеч. Хаосът бе задържан на известно разстояние, макар че разположението на улиците вече не отговаряше на никакъв генерален план. Те се пресичаха под странни ъгли, рядко — прави. Гледан от въздуха, градът приличаше на лудешки съшит юрган от малки парчета с различна форма и цвят, в който единствено черният правоъгълник на дошлия от древността Барони говореше за планирана организация. Останалото бе безмълвен, но остър протест срещу законите на архитектурата.
Внезапно Тег осъзна, че градът представлява измама, гарнирана с друга подобна; той бе изграден върху основата на дребни лъжи, а смахнатата смесица от всичко тук никога не би могло да се въздигне до полезна истина. Гамму като цяло бе белязана със същия печат. Откъде бе започнало това безумие? Дали не бе заложено от Харконите?
— Пристигнахме, господине.
Шофьорът спря колата до бордюра пред здание с фасада без прозорци, цялата от черен металопластов материал и с единствен вход на нивото на терена. По сградата не се виждаше нищо, строено с материали втора употреба. Башарът я разпозна като убежище, което сам бе избрал по-рано. Във вътрешното му зрение се мяркаха неидентифицирани засега неща, но той отново не долови непосредствена заплаха. Шофьорът отвори вратата откъм неговата страна и застана почти в стойка „мирно“.