Светата майка огледа фасадата на сградата, а Бурзмали мина пред нея и съобщи за пристигането им, като пресече лъча на входа.
Не се виждаха прозорци. Проблясваха само външни „очи“, разположени тук-там по тьмния гланц на полаган много отдавна металопласт. Тя забеляза, че видеоочите бяха изживели времето си — доста по-големи от съвременните модели.
Дълбоко в сянката зейна врата, отворила се навътре на беззвучни панти.
— Оттук — пресегна се назад Бурзмали, хвана я за лакътя и я поведе, оставайки зад нея.
Влязоха в мъждиво осветено преходно помещение, което ухаеше на екзотични храни и силни есенции. За миг тя идентифицира някои от ароматите, нахлули в ноздрите ѝ. Меланж. Плътен мирис на канела, който не можеше да се обърка. О, да, и на семута. Разпозна също миризмата на прегорял ориз, както и солни изпарения. Някой прикриваше приготвянето на други храни. Тук се правеха взривни вещества. Понечи да предупреди башара, но се отказа. Не бе необходимо той да знае; а и може би в тясното пространство нечии уши слухтяха, за да чуят думите ѝ.
След малко Бурзмали пое водачеството нагоре по притъмнено стълбище с мъждива светеща ивица по дължината на наклонен перваз. Когато се изкачиха, той потърси и напипа ключ, скрит зад кръпка в многократно замазваната стена. Не се чу никакъв звук, когато натисни ключа, но Лусила почувства промяната в последвалото раздвижване. След това настъпи тишина. В досегашния ѝ опит липсваше смълчаване от този тип — приклякане предшестващо скок или взрив на насилие.
В стълбищната шахта беше хладно; тя потрепери макар и не от студа. Зад вратата до кръпката с маскирания ключ отекнаха стъпки.
Някаква сивокоса старица в широка жълта дреха отвори и вдигна към тях погледа си през свъсени вежди.
— Елате — каза тя с треперлив глас и отстъпи, за да им направи място да влязат.
Светата майка бързо огледа стаята, след като чу, че вратата се затвори зад тях. Недостатъчно наблюдателният би помислил, че помещението е запуснато, но подобно впечатление щеше да е твърде повърхностно. Тук бе скрито качество. Занемареният външен вид беше маскировка; тя отчасти свидетелстваше, че обзавеждането е било съгласувано с особено взискателна личност, която е разпореждала: „Подхожда за това място и за никое друго! Онова пък е за там и там остава!“
Мебелировката и другата покъщнина бе поизносена, но някой явно го бе приел без възражения. Стаята според него изглеждаше добре в сегашния си вид.
Кой беше нейният собственик? Може би старата жена? Тя вече се бе отправила с мъчителна походка към една разположена вляво врата.
— До съмване да не бъдем обезпокоявани — каза Бурзмали.
Старицата спря и се обърна.
Лусила я огледа. Отново ли някой симулираше напреднала възраст? Не. В този случай възрастта бе истинска. Всяко движение бе пропито с нестабилност — треперене на врата или издайническо поддаване на тялото, почти изцяло неподвластно на своя собственик.
— Дори ако е нещо много важно ли? — попита възрастната жена с треперливия си глас.
Спазъм присвиваше клепачите ѝ, когато говореше. Устата се отваряше съвсем малко, колкото да пропусне необходимите звуци; жената отделяше думите една от друга, сякаш ги вадеше от някакво дълбоко място в себе си. Раменете ѝ, прегънати от времето, което бе прекарала приведена над обичайната за нея работа, не можеха да се изправят достатъчно, за да погледне башара в очите. Ето защо някак потайно надничаше към него изпод нависналите си вежди.
— Каква важна личност очакваш? — попита Бурзмали.
Старата жена потръпна, сякаш имаше нужда от много време, за да проумее въпроса.
— Важ-ж-жни хора идват тука — процеди тя.
Лусила разпозна сигналите, подавани от тялото, и изрече с бъбрив тон онова, което спътникът ѝ трябваше да знае:
— Тя е от Ракис!
Насоченият нагоре любопитен поглед на старицата сега се спря на нея. Дошлият от отминалото глас каза:
— Бях жрица, лейди от Хорму.
— Разбира се, че е от Ракис — кимна Бурзмали с тон, който я предупреждаваше да не задава въпроси.