Изречените тогава думи прелетяха като призрачно послание през ума на Одрейди, докато гледаше как мракът се скупчва извън надстройката на покрива на Дар-ес-Балат. Почувства самотата да я залива. В залата нямаше никой друг.
Остана само наказаната!
Колко ясни бяха очите на момичето в стаята над Големия площад и колко много задаваните от него въпроси:
— Защо винаги говориш за причиняване на болка и за наказания?
— Трябва да овладееш самодисциплината. Как ще заповядваш на другите, след като не можеш да контролираш себе си?
— Урокът не ми харесва.
— Така е било с всички нас. Но само преди опитът да ни покаже колко струва този урок.
Отговорът ѝ дълго време измъчва съзнанието на Шийена. Накрая момичето разказа всичко, което знаеше:
— Някои от танцьорите успяват да избягат. Други отиват право при Шейтан. Жреците казват, че заминават при Шай-хулуд.
— Какво става с онези, които оцелеят?
— Когато се съвземат, длъжни са да започнат голям танц в пустинята. Ако Шейтан пристигне, умират. Не дойде ли, дават им награда.
Сега Одрейди вникна в конструкцията на модела. Обясненията вече бяха ненужни, въпреки че девойката бе оставена да продължи разказа си. Каква горчивина имаше в гласа й!
— Дават им пари, място на чаршията или нещо подобно. Според жреците те са доказали, че са човешки същества.
— А загиналите не са ли хора?
Шийена мълча дълго, потънала в дълбок размисъл. Одрейди виждаше ясно пътя — изпитанието за хуманност на Сестринството. Нейният преход в приемливата за Бене Гесерит форма бе вече повторен от момичето. Колко леко изглеждаше преходът в сравнение с другите болки!
Тя вдигна дясната си ръка в мъждивата светлина, изпълнила надстройката на музея, погледна я и си спомни за кутията със скритите в нея мъчителни гърчове на агонията и за отровния гом джабар(#), който чакаше готов да прободе врата ѝ, ако трепне или извика.
Шийена също не извика. Очевидно бе знаела отговора на въпроса още преди допира до кутията с нетърпима болка:
— И те са човешки същества, но различни.
Одрейди заговори на висок глас в празната зала с подредените за показ експонати от съкровището в не-стаята на Тирана:
— Какво направи с нас, Лето? Само Шейтан ли си, който ни говори? Какво ни караш силом да споделим сега?
Танцът-фосил следва ли да се превърне в секс-фосил!
— С кого разговаряш, майко?
Гласът бе на Шийена, застанала в рамката на отворената врата на другия край на залата. Сивата роба на послушница изглеждаше като бледа сянка там — сянка, чиято големина нарастваше с приближаването ѝ.
— Старшата майка ме изпрати да те потърся — каза момичето и спря близо до нея.
— Говорех на себе си — отвърна Одрейди.
После погледна към необичайно спокойното лице, припомняйки си за тръпките на възбудата, когато Най-Важният Въпрос бе зададен на Шийена.
„Искаш ли да станеш света майка?“
— Защо говориш на себе си? — немалка загриженост прозвуча в гласа на девойката.
Да, прокторите-преподаватели трябва решително да се намесят, за да бъдат отстранени ненужните емоции!
— Спомних си случая, когато те попитах дали искаш да станеш света майка — каза Одрейди. — После ме споходиха и други мисли.
— Ти настоя да следвам заръките ти във всичко, да не крия каквото и да е и в никакъв случай да не ти възразявам.
— А ти попита: „Това ли е всичко?“
— Тогава не знаех много неща, нали? И все още не знам достатъчно.
— Същото важи за всяка от нас, дете. Но добре разбираме, че до една сме в танца. И Шейтан непременно ще дойде, ако някоя — дори най-посредствената — сбърка.
При среща на непознати следва да се обърне голямо внимание на различните обичаи и предварителната подготовка.
Последната зеленикава линия на светлината потъна зад хоризонта и едва тогава Бурзмали подаде сигнал за тръгване. Беше вече тъмно, когато се добраха до другия край на Исаи и до околовръстния път, по който; щяха да стигнат до Дънкан. Небето бе покрито с облаци, отразяващи обратно светлините на града върху тукашните бордеи, покрай които ги насочваха местни водачи.
Водачите притесняваха Лусила. Те се появяваха изневиделица от странични улици и внезапно отваряни врати, за да пошепнат следващата вярна посока.
Прекалено много хора знаеха за двойката бегълци и за уговорените срещи!
След многократните счепквания с ненавистта, в нея бе останало дълбоко недоверие към всяка зърнала ги дори за миг личност. Все по-трудно ѝ беше да скрива чувствата си зад маниерите и привичното поведение на жена за разтуха, вървяща със своя клиент.