— След умело поднесения ми урок виждам, че сте тази, която сте, велика почитаема мама. Простено ли ми е? — Палавата усмивка изчезна от лицето на Мурбела, която остана на мястото си изправена, но с наведена глава.
— Простено ти е. Идва ли не-кораб?
— Така казват. Готови сме да го посрещнем. — Този път тя погледна към башара.
— Все още ми е полезен, а и се налага да ме придружи — отвърна на погледа ѝ Лусила.
— Много добре, велика почитаема мама. След прошката мога ли да науча и вашето име?
— Не!
Мурбела въздъхна.
— Пленихме гола̀та — каза тя. — Дойде от юг като тлейлаксианец. Тъкмо бях го вмъкнала в леглото си, когато пристигнахте.
Бурзмали закуцука към тях. Сега Лусила бе вече сигурна, че той е наясно със ситуацията. „Напълно безопасното“ място гъмжеше от неприятели! Но враговете им явно знаеха твърде малко.
— Гола̀та ранен ли е? — попита башарът.
— Той още приказва! — възкликна Мурбела. — Колко странно.
— Няма да лягаш с момчето — каза Лусила. — Мой специален повереник е!
— Да играем по правилата, велика почитаема мама! Първа си го заплюх. А и вече поддаде отчасти…
Тя отново се изсмя безчувствено и невъздържано.
— Оттук. Има място, от което се вижда добре.
Да умреш на Каладън!
Дънкан се опита да си припомни къде се намира. Знаеше, че Тормза е мъртъв. От очите му бе бликнала кръв. Да, добре си го спомняше. Бяха влезли в тъмна сграда, когато внезапно около тях блесна силна светлина. Почувства болка в тила. Удар ли беше? Направи опит да се движи, но мускулите му отказваха да се подчинят.
Спомни си, че бе седнал в края на някаква обширна тревна площ. В ход беше игра от типа на боулинга — чудати кълба се стрелкаха и подскачаха без разбираема схема и правила. Играчите бяха младоци, облечени в обичайните одежди на Гайъди Прайм…
— Правят се на старци — изговори той и добре си спомняше, че го е казвал.
Спътничката му, също млада и добре сложена жена, го погледна безизразно.
— Само възрастни мъже следва да участват в игрите на открито — поясни той.
— Ъ?
Не последва отговор на въпроса ѝ. Позволяваше си да го унижава с междуметни езикови похвати!
И в следващия миг ме предаде на Харконите.
Следователно споменът беше от времето преди да е станал гола̀.
Гола̀!
Спомняше си кийпа на Бене Гесерит на Гамму. Ето и библиотеката — холограмни изображения и снимки в три измерения на Лето I, дук Атреидски. Приликата му с Тег не беше случайна; башарът бе малко по-висок, но всичко останало изглеждаше еднакво — дългото фино лице с изпъкнал нос, подновеното обаяние на Атреидес…
Тег!
Спомни си за последния храбър отпор на стария башар в нощта на Гамму.
Къде се намирам?
Тормза го бе довел дотук. Бяха се движили по запусната и обрасла железопътна линия към окрайнините на Исаи. Барони. Започна да вали, когато още не бяха изминали и двеста метра по линията. Студен, гаден сняг, от който зъбите им начаса затракаха. Спряха, за да вдигнат качулките си и да стегнат изолиращите ги от външния свят якета. Стана им по-добре. Нощта обаче бе близо. Много студена.
— Пред нас се вижда някакъв подслон — рече Тормза.
— Ще останем там до съмване.
И тъй като Дънкан не отвърна нищо, добави:
— Няма да е топло, но поне ще бъде сухо.
Айдахо видя сивите очертания на сградата на около триста стъпки пред себе си. Изпъкваше на фона на противния сняг. Веднага разпозна в нея харконски преброителен аванпост. Наблюдателите бяха проверявали (а понякога и убивали) преминаващите хора. Сградата бе построена от тукашната пръст по твърде прост начин — отделните парчета кирпич се нареждаха в една гигантска кална тухла, която пък се нагряваше с широкоструен огнемет, ползван от Харконите за разпръскване на тълпи. Когато наближиха, Дънкан видя останките на обхватна полева система с екранна защита и прорези за огнените копия на лазестрели. Много отдавна някой бе разрушил системата. Зейналите в мрежата дупки вече бяха отчасти обрасли с храсталак. Но пролуките за огнените копия стояха отворени. Да, разбира се — намиращите се вътре трябваше да виждат онези, които приближават…
Тормза спря и се ослуша, преценявайки внимателно обстановката.
Дънкан също се загледа в преброителния пост. Помнеше ги добре. Сега обаче пред него се намираше нещо, наподобяващо уродливо разкривено стъбло, макар и израсло от зародиш с безупречно правилна тръбообразна форма. Повърхността му беше изпечена до гланц. Издутини, подобни на брадавици, сочеха местата на пренагряването. Хилядолетната ерозия бе оставила фини следи по повърхността, но оригиналната форма още стоеше запазена. Той вдигна поглед нагоре и видя част от някогашната подемна суспенсорна система. Някой обаче бе стъкмил временен такелаж със скрипец и полиспаст на външната преграда.