— Няма ли и ние да проповядваме против тях? — попита съветникът.
— Само ако обстановката го наложи. Искам да ме разберете! — Уаф плесна коленете си със снопчето листа. — Онези са ограничили своето съзнание до възможно най-тясната практическа цел и точно в това се корени тяхната слабост. Докато ние сме длъжни да осигурим свободен достъп до Манифеста.
— Магическата сила на Бога ни е единственият мост за нас — припевно произнесоха съветниците.
Уаф прецени, че всички те вече бяха върнати към неизменната сигурност на своята вяра. Не се оказа особено трудно. Никой от машейховете не споделяше глупостта на приплакващ пауинда: „Защо точно на мен, всемилостиви Боже?“
Казано по-просто, светът на пауинда се позоваваше на безкрая и същевременно го отричаше, без нито веднъж да прозре собствената си глупост.
— Сцитал — обърна се Уаф към един от съветниците. Беше най-младият, с още ясно доловим юношески израз на лицето, седнал далече вляво, както бе редно. Споменатият с подчертана готовност се наклони напред.
— Въоръжи със сила вярващите — рече Уаф.
— Чудя се как един Атреидес е сложил в ръцете ни подобно оръжие — отбеляза Мирлат. — И защо става така, че Атреидите винаги се залавят с идеал, който увлича милиардите, задължени да го следват?
— Не Атреидите, а самият Бог — каза Уаф. После вдигна ръце и произнесе заключителната фраза на ритуала: — Машейховете се събраха в кехла и усетиха присъствието на своя Бог.
Затвори очи и остави другите да си тръгнат преди него. Машейхове! Колко приятно беше да споменават титлата си в кехла, говорейки на езика на ислямията, ползван от тлейлаксианците единствено по време на тайните им съвети; не си служеха с него дори при разговор с лицетанцьори. И никъде, нито във Векта на Яндола, нито из най-отдалечените окрайнини на тлейлаксианския регион на Ягхиста нямаше жив представител на света на пауинда, който да знае тази тайна.
Ягхиста — помисли Уаф, ставайки от пейката. — Така, както се наричаше земята на неуправляваните.
Документът сякаш потрепваше в ръката му. Да, Манифестът на Атреидите беше онова, което целият свят на пауинда щеше да последва, поел по пътя на своята орис.
Понякога е меланж; друг път е само пръст.
Един ден, по време на третата година от престоя си при жреците на Ракис, момичето Шийена Браг бе прилепило тялото си върху висока и извита като змия дюна. Взираше се в далечината на утрото, откъдето се носеше пронизителен съсък като от силно триене. Призрачната сребриста светлина бе сякаш обвила с отблясъците си замръзналия хоризонт. Нощният хлад все още лепнеше по пясъка.
Тя знаеше, че жреците я наблюдават от безопасния пост на кулата, заобиколена с воден пръстен на около два километра зад нея, но нищо — все едно, че ги нямаше! Беше важно само треперенето на песъчинките под тялото ѝ.
Голям е — помисли Шийена. — Най-малко трийсет метра. Голям и хубав.
Сивият влагосъхраняващ костюм я обвиваше като втора кожа. Нямаше ги протриващите кръпки на някой от готовите за изхвърляне костюми, каквито носеше, преди жреците да започнат да се грижат за нея. Беше благодарна за настоящия — нов и прекрасен, и за плътно покриващата го роба в бяло и пурпурно. Най-силно обаче я вълнуваше присъствието ѝ на това място. В подобни случаи се чувстваше изпълнена с някакво едновременно забавно и опасно усещане.
Жреците не можеха да разберат какво става тук. Те бяха страхливци. Погледна през рамо към далечната кула и зърна отблясък на слънчева светлина от увеличителните стъкла на нечий далекоглед.
Рано съзрялото за единайсетте си Стандартни години стройно момиче с тъмна кожа и тук-там изсветляла от слънцето черна коса можеше съвсем ясно да си представи как я виждаха шпиониращите отдалече.
Гледат ме да правя нещо, от което ги е страх. Дивят се как смея да стоя на пътя на Шейтан. Изглеждам съвсем мъничка върху пясъка, а той е толкова голям. Вече могат да съзрат и него.
Непрестанно засилващият се съскащ звук ѝ говореше, че и тя скоро ще зърне гигантския червей. Шийена не мислеше за наближаващия чудовищен звяр като за Шай-хулуд, Бог на пясъците, сравняван всяко утро в молитвите на жреците с перла от съзнанието на Лето II, скрита във всеки от многоребрестите властелини на пустинята. Бе приела червеите най-вече като „онези, които ме пощадиха“ или като Шейтани. Сега те ѝ бяха подвластни.