Дънкан въздъхна, обърна се и се върна в стаята по своя таен път. Едва когато стигна до спокойствието и безопасността ѝ, позволи си да отчете, че го е направил още веднъж. И отново никой нямаше да бъде наказан за неговото малко приключение.
Наказанието и болката, стаени в атмосферата на забранените за него места, бяха само допълнителна причина за засилено внимание, когато за пореден път нарушаваше правилата.
Не му беше приятно да мисли за болката, която би могла да му причини Шуонгю, ако го намери при Забранен прозорец. Но си обеща, че и най-страшните изтезания няма да го накарат да извика. Гадните ѝ номера никога досега не бяха го принуждавали да реагира по такъв начин. Само я гледаше втренчено, без да спре да я мрази, но и без да се отказва от наученото в нейните уроци. А то в прав текст гласеше: „Усъвършенствай способността си да се движиш, без да те забележат, видят или чуят, като не оставяш никаква следа, която може да те издаде.“
След като се върна в стаята, Дънкан седна на края на леглото и се загледа в празната стена пред себе си. Веднъж, когато се бе взирал в същата стена, пред него се появи образ на млада жена със светлокехлибарена коса и меко окръглени черти на лицето. Тя го погледна и се усмихна. Устните ѝ беззвучно се раздвижиха. Вече бе овладял умението да разчита казаното по движенията на устата, така че веднага разбра произнесените думи: „Дънкан, сладки ми Дънкан.“
Дали беше майка му? — много пъти се питаше той след тази случка. — Истинската му майка?
Макар и запокитени назад във времето, голѝ̀те също имаха истински майки. Живели в епохите преди аксолотловите резервоари, все някога е имало жени, които са ги родили и обичали. Да, тя го е обичала, защото е бил нейно дете… Но ако лицето от стената действително беше на майка му, как бе стигнало дотук нейното изображение? Случката го уплаши, ала страхът не го накара да не желае нейното повторение. Която и да беше младата жена, беглата ѝ поява не престана да измъчва мисълта му. Странникът в него я познаваше. Беше сигурен, че така. Понякога му се искаше само за миг да бъде същият странник — достатъчно дълъг миг обаче, за да може да струпа накуп всички скрити спомени; но веднага осъзнаваше, че дори самото желание за това го плашеше. Мислеше, че ще изгуби реалното усещане за собствената си личност, ако чужденецът овладее съзнанието му.
Дали би било подобно на смърт?
Бе видял смъртта още преди да стане на шест години. Охраната отблъсна някакви злосторници, но един от пазачите падна убит. Четирима нападатели също намериха смъртта си. Момчето наблюдаваше внимателно петте трупа, внесени в кийпа — отпуснати мускули, влачещи се ръце. Нещо много важно си бе отишло завинаги от тях. И нямаше сила, която да го призове обратно.
Телата бяха отнесени някъде дълбоко в кийпа. По-късно чу един от пазачите да обяснява, че нападателите са били предварително обработени с „шере“. Това се оказа и първата му среща с иксианската сонда.
„Подобно приспособление може да сондира дори мозъка на мъртвец — обясни Гийза. — А шере е лекарство, което действа срещу сондирането. Мозъчните ти клетки загиват окончателно, още преди да е отминал ефектът от него.“
С умело подслушване Дънкан разбра, че четиримата са били обработени и по други начини. Не му обясниха нищо повече, но той подозираше, че и те трябва да са от потайния арсенал на Бене Гесерит. Мислеше си за него като за връх в адските трикове на светите майки. Умееха да съживяват мъртъвци и да извличат информация от съпротивляваща се плът! Визуално си представи мускулна материя, лишена от личностно присъствие, която изпълнява желанията на сатанински зъл наблюдател…
Кой знае защо наблюдателят винаги беше Шуонгю.
Мисълта му рисуваше подобни картини въпреки усилията на неговите учители да разпръснат „глупотевините, измисляни от невежи“. Учителите казваха, че подобни дивотии могат да пораждат страх от Бене Гесерит единствено сред непосветените. Ала в себе си той не искаше да приеме, че не е именно такъв. Когато гледаше някоя света майка, винаги мислеше: „Не съм като тях!“
От известно време Лусила бе станала по-настойчива.
„Религията е източник на енергия — каза му тя веднъж. — Трябва да отдаваш дължимото на тази енергия, когато може да бъде насочена за изпълнение на собствените ти цели.“
На техните цели, а не на моите — веднага помисли той.
Представи си ги — своите цели, а след това и себе си, като победител над Сестринството и преди всичко над Шуонгю. Долавяше, че въображаемите вътрешни картини са реалност, намираща се под повърхността, която упражняваше върху него твърде особено влияние. Но вече се бе научил да кима в знак на съгласие, оставяйки впечатлението, че намира за забавно религиозното лековерие.