— Може би не беше добро изпитанието, когато за първи път я оставихме сама в пустинята с кречетало — каза Стирос.
Думите му бяха просмукани от лукавство. А пък за Туек се знаеше, че не се отличава с прекомерно фини умствени способности. Потвърди го с думите:
— Защо да не е добро? Какво искаш да кажеш?
— Бог би могъл да пожелае и друг вид изпитания…
— Нали сам си я наблюдавал! Не един и два пъти в пустинята е разговаряла с Него!
— Да! — реагира почти светкавично Стирос; поведението му подсказваше, че е очаквал точно такъв отговор. — След като може да остане невредима в присъствието на Бога, защо не научи и другите да го правят?
— Знаеш, че се дразни всеки път, когато ѝ го предложим.
— Може и да не сме подхождали към проблема по подобаващ начин.
— Стирос! Ами ако детето е право? Ние служим на Раздвоения Бог. Много дълго и честно пред самия себе си съм мислил по въпроса. Защо е раздвоен? Не е ли това върховното Божие изпитание?
Изражението на лицето на събеседника му говореше достатъчно ясно, че точно този е видът умствена гимнастика, от която се страхува неговата фракция. Опита се да промени посоката на мисълта на Върховния жрец, но никак не беше лесно Туек да бъде отклонен от своя еднопистов канал в дълбините на метафизиката. — Върховното изпитание — продължаваше да настоява той. — Да видиш добро в злото и зло в добротата.
Сега лицето на Стирос изразяваше единствено вцепеняващ ужас. Туек беше свише миропомазан от Бога — никой жрец нямаше право да се съмнява в това! Какво би могло да се случи, ако той представеше на публиката подобна идея? Нямаше ли тя да разтърси из основи авторитета и властта на жречеството! Очевидно нещастникът бе на крачка от подозрението дали вече не е време за претворяване на Върховния жрец…
— Никога не бих и помислил, че ще обсъждам въпроси от подобна важност и дълбочина с моя господар — каза Стирос. — Но може би съм в състояние да предложа нещо, което ще разсее множество съмнения.
— Предлагай тогава — рече Туек.
— В дрехите ѝ могат да бъдат въведени фини приспособления. Така ще чуем какво казва на…
— Мислиш ли, че Бог не ще узнае какво сме сторили?
— Не съм си задавал този въпрос!
— Не, няма да заповядам отново да я отведат в пустинята — твърдо каза Туек.
— Но ако стане по нейна идея? Правила го е много пъти.
— Не и напоследък обаче. Изглежда вече няма потребност от разговори с Бога.
— Не можем ли да ѝ я внушим? — предразполагащо попита Стирос.
— Как?
— Например: „Шийена, кога ще поговориш отново с Отца си?“ Или: „Не желаеш ли пак да останеш насаме с Него?“
— Звучи по-скоро като съзнателно подстрекаване, а не като внушение.
— Само предлагам…
— Святото Дете не е глупачка, Стирос, тя разговаря с Бога на пясъците. Той би могъл да ни накаже тежко за подобна самонадеяност.
— Нима Бог не я доведе тук, за да се поучим?
Туек в никакъв случай не можеше да хареса нещо, което силно му напомняше на Дроминдовата ерес. Той не прикри злостта си в погледа, който отправи към Стирос.
— Онова, което исках да кажа — рече другият — е, че Бог със сигурност е имал предвид ние да се поучим от нея.
Самият Туек бе го твърдял много пъти, без да долови нито веднъж в собствените си думи отглас от приказките на Дроминд.
— Тя в никакъв случай не е личността, която трябва да бъде пряко подтиквана и подлагана на изпитания — каза Върховният жрец.
— Опазил ни Бог! — възкликна Стирос. — Ще бъда самата предпазливост. Всичко, което науча от Святото Дете, незабавно ще ти бъде докладвано.
Туек се задоволи с леко кимване. Щеше да си послужи със собствени средства, за да провери истината в думите на жреца. В отчетите на Тамалани и нейните подчинени последвалите ходове и проверки бяха незабавно докладвани в Дома на Ордена.
„Шийена има замислен вид“ — рапортува комендантката.
За светите майки на Ракис и за онези, на които те пращаха всевъзможни отчети и доклади, този вид имаше очевидно обяснение. Произходът на момичето и предишните събития в неговия живот бяха проследени отдавна.
Вмешателствата на Стирос бяха станали причина за тъгата на Шийена по някогашния ѝ дом и близки. Мъдростта я подтикваше да запази мълчание, но тя не можеше да скрие колко много мисли за някогашния си живот в кийпа на първозаселниците. Независимо от страховете и опасностите по онези места, времето, прекарано там, очевидно беше щастливо за нея. Спомняше си за смеховете, за прътите, забити в пясъка за определяне посоката на вятъра, за лова на скорпиони из цепнатините на селските колиби и за мириса на останките от подправка, пръснати посред дюните. Отбелязвайки областта, посещавана многократно от нея, в Сестринството направиха учудващо с точността си предположение за мястото на изчезналото село и за участта, която го бе сполетяла. Шийена често разглеждаше старите карти на Туек, закачени по стените в нейното жилище. Една сутрин, точно както очакваше Тамалани, тя посочи на картата мястото, посетено многократно от нея. — Заведете ме там — нареди на помощниците и слугите си.