— Граха ли?
— Едни такива малки, кръгли топчици. Те са напъхани в малки, зелени шушулки. Сещаш ли се?
В този момент Елиса беше щастлива, че все още помни собственото си име. Единственото, което се въртеше в главата й, беше споменът за усещането, което бе изпитала от целувките с Хънтър, вкуса на устните му, сладкия му дъх.
— Ако още веднъж ме предизвикаш, като си оближеш устните — заяви Хънтър тихо и решително, — кълна се, че ще те съборя по гръб на масата и ще ти дам точно това, за което ме молиш.
Бузите на Елиса пламнаха. Тя се промуши бързо под ръката на Хънтър и отиде на мивката.
Започна механично да чисти една тиква. Изгреба лепкавата сърцевина с шепа и я хвърли в цедката, поставена в мивката. Кашата се стовари с такава сила в цедката, че тя подскочи на трите си крака.
— Искаш ли да запазим тиквените семки за посев? — попита я Пени.
— Какво?
— Да запазим ли тиквените семки?
— А! Семките.
Елиса погледна семките в цедката така, сякаш те току-що бяха поникнали там. Светлите, леко заострени семки бяха набъбнали и явно узрели.
— Ще ги запазим за догодина — рече Елиса.
После си помисли наум: „Ако догодина има градина.“
За миг Елиса се изплаши, че е казала последната си мисъл на глас. Хънтър не й възрази с хладен глас и тя изпусна облекчена въздишка.
Зад нея Хънтър продължаваше да помага. Сложи една кошница с буркани в една голяма тенджера, после още една в друга подобна тенджера. Добави още дърва на печката. След това продължи да бели картофи, сякаш никога не беше вдъхвал аромата на Елиса и не бе усещал в жилите му да тече истински огън.
Сони влезе и застана на кухненската врата. В ръцете си държеше цял наръч кичест копър. Между пръстите си стискаше няколко глави цвекло.
— Госпожице Елиса? — повика той.
Тя въздъхна и изпъна гръб. Когато се обърна към Сони, на лицето й имаше усмивка.
— Влез — покани го тя. — Остави копъра на масата, а цвеклото в мивката.
Сони бавно се приближи към нея. Беше толкова зает да гледа лилавата коприна на роклята й и кичурите ленена коса, измъкнали се на тила й изпод кърпата, че налетя направо върху Хънтър.
— Ъ-ъ… извинете, сър.
Хънтър погледна Сони нетърпеливо и едновременно с това развеселено.
— Няма нищо — успокои го той, — но ще се радвам, ако отсега нататък стъпваш само върху твоите крака. Моите си имат своя работа за вършене.
Сони наведе глава, видя, че наистина е стъпил върху единия крак на Хънтър и побърза да отстъпи.
— Ох… съжалявам. Наистина, сър — рече Сони.
Хънтър само въздъхна.
Сони бързешком сложи цвеклото в мивката и копъра на масата. Препъна се на няколко пъти, понеже гледаше към Елиса, вместо да внимава какво прави.
— Колко краставици набрахте? — попита Елиса.
— Дотук към три бушела7 — с готовност отвърна Сони. — Може би всичко ще са към четири. Почти няма развалени.
— Хубаво — каза тя. После се усмихна уморено и си помисли за дългите часове работа, които я чакаха. — Всички обичат туршия.
Сони се усмихна така широко, сякаш му бяха дали заплатата за цял месец. После заби поглед в Елиса, която се върна към чистенето на тиквите.
— Сони! — обади се Хънтър.
Не му се наложи да казва нищо друго. Сони подскочи и изхвръкна от кухнята така, сякаш му пареше под петите.
Елиса чистеше тиквите и се опитваше да не мисли за Хънтър. Справяше се доста добре, докато Хънтър не застана до нея край мивката. С бързи, силни движения започна да чисти една тиква. В мивката се изсипа една купчина жилки и семки.
Елиса наблюдаваше с крайчеца на окото си как Хънтър с изненадваща ловкост отделя семките от вътрешната маса.
— Добре се справяш — похвали го тя.
— Звучиш изненадано.
Елиса благоразумно смени темата.
— Имаме вече повече от достатъчно семки за догодина. Не си губи повече времето с тях.
— Защо да изхвърляме узрелите семки? Те стават за ядене.
Елиса премигна.
— Моля? — попита Пени, като се обърна към Хънтър.
— Научих се да ям тиквено семе, докато бях в Тексас — отвърна Хънтър.
— Какво, какво? — попита Елиса.
— Печено посолено тиквено семе — поясни Хънтър. — Мексиканските ми каубои много ги обичаха.
Елиса погледна към кашата в мивката с подновен интерес.
— Наистина ли?
Хънтър кимна, а после се усмихна.
— Те, разбира се, добавяха към солта достатъчно лютив пипер, за да стопи тавата — добави той.
— Имаме люти чушки — рече Елиса.
— Видях ги.
— Но не сте ги обрали.
— Не харесваш ли люто? — попита го Пени.
— Обожавам лютото.