Бъгъл Бой рязко зави към планината. А след това големият жребец сякаш се сплеска, шията му се проточи напред, а опашката му се изправи по вятъра. Без да мисли за опасността, кобилата на Елиса изтрополи надолу по склона на един плитък ручей, взе завоя и последва Бъгъл Бой нагоре по коритото на ручея с главоломна скорост.
Хънтър погледна за миг през рамо. Кокалестата кобила беше на петнайсетина метра зад него и се стремеше да не изостава. Елиса се беше привела ниско над конската шия. Беше се вкопчила като репей в дългата, черна грива на кобилата.
Изведнъж кобилата стъпи накриво, залитна и изгуби ритъма на галопа си. Елиса се изправи в стремената и дръпна юздите, за да възстанови баланса на коня си. След няколко мъчителни секунди кобилата успя да влезе отново в крачка.
Падането й се размина на косъм. Хънтър обърна глава напред и си помисли със съжаление, че щеше да бъде най-добре подобни рискове да бъдат избегнати.
Може би Елиса трябваше да остане в ранчото. Не беше нейна работа да рискува живота си.
Въпреки това Хънтър не можеше да й заповяда подобно нещо, защото Елиса нямаше да му се подчини. Единствената възможност да я задържи бе да завърже краката и ръцете й за леглото.
А ако се случи така, че тя е в леглото, а той е някъде наблизо, едва ли в главата му щеше да се мерне мисълта да я завърже и да си тръгне.
Хънтър изруга на глас и насочи Бъгъл Бой надясно. Конят зави и стремително се изкачи по ръба на плиткия ручей. Навсякъде покрай тях се разстилаше слънчево, жълтокафяво великолепие.
От дясно на Хънтър, на около километър се разстилаше необятната пустош на пресъхналото блато. Под напора на вятъра тръстиките и високата трева се люлееха и преливаха в златно и кафяво.
На около триста метра пред тях препускаше голям табун мустанги, подкарвани от каубоите на Ладър Ес и техните изнемощели коне.
Хънтър и Елиса се присъединиха към преследването. Щом скъсиха разстоянието до мустангите, двамата предвидливо застанаха между конете и блатото.
Всеки мустанг, на когото му хрумнеше да се опита да избяга към блатото, на часа биваше върнат обратно от някой ездач. Другите каубои се бяха разпределили така, че да насочат мустангите към стария корал8, който беше построен още преди години за годишното преброяване на дивите коне.
Когато мустангите стигнаха до широкият край на фунията от храсти, която водеше към корала, конете се бяха запенили и дишаха тежко. Втурнаха се през фунията като море от плющящи гриви и опашки.
Зад тях ездачите се снишиха в седлата си и побързаха да сложат вратата на корала. Мустангите се озоваха в затворената ограда, преди да са разбрали какво става.
Елиса пусна задъханата си кобила да върви бавно, избърса потта от собственото си чело и затъкна сламените кичури коса над челото си зад ушите си. Нетърпеливо огледа големия корал, изграден от храсти, като се опитваше да преброи конете.
В оградата мустангите тичаха в кръг, търсейки път навън. Безброй остри копита хвърляха чимове трева, а отдолу се разкриваше пръстта. Скоро в небето се вдигна прах като дим от огън.
Беше невъзможно да се преброят мустангите. Въпреки това Елиса беше усмихната, когато завърши обиколката си на корала. На много от конските хълбоци беше забелязала клеймото на Ладър Ес, което значеше, че доста коне вече са обяздени. Те бързо щяха да свикнат отново с тежестта на ездача.
Един поглед към Елиса беше достатъчен на Хънтър, за да разбере, че тя е по-скоро развълнувана и развеселена, отколкото наранена. Бузите й бяха порозовели, синьо-зелените й очи блестяха като скъпоценни камъни, а усмивката й сияеше.
Хънтър не се сдържа и й се усмихна в отговор.
— Колко мустанги мислиш, че сме хванали? — ликуващо го попита Елиса.
Хънтър с мъка извърна поглед от червените й устни към кипящото море от мустанги, което беше заприщено зад оградата от храсти.
— Навярно около двеста — бавно отговори той. — Бих казал, че приблизително половината от тях стават за езда.
После си спомни за офицера от армията, който беше поискал Елиса заедно с конете и се усмихна хладно.
— Но от армията не са искали добри коне, нали? — добави тихо Хънтър. — Навярно току-що обяздените също ще им свършат работа.
Елиса се разсмя. Смехът й, подобно на усмивката й, излъчваше задоволство. Огледа със собственически поглед мустангите.
За първи път започваше да вярва, че ранчото може би наистина ще бъде спасено. При толкова много нови, силни коне мъжете без съмнение щяха да успеят да намерят още говеда.
— Доста коне носят клеймото на Ладър Ес — подхвърли Елиса.