Съществуваше ли някаква връзка между предложенията на Генджи за премахване на провинциите, закона, касаещ най-нисшата класа, и изгнанието на една красива гейша, която може да е майка на единственото му дете? Саемон не виждаше никаква смислена взаимовръзка помежду им. Опитът обаче му подсказваше, че дори да не вижда непосредствена връзка между отделните елементи, това не означава, че такава не съществува.
По-нататъшните предположения бяха безсмислени. Единствено чрез прецизно разследване можеше да достигне до истината, а в случая това означаваше да се разрови в миналото. Гейшата Хейко така и не се върна. Ако имаше нещо скрито, то се намираше в Америка и именно там трябваше да се търси. Саемон вече бе изпратил в Сан Франциско двама от най-добрите си агенти. Междувременно бе пуснал в действие Таро. Единият или другият подход, а може би и двата заедно щяха в крайна сметка да донесат горчиви плодове за владетеля Генджи.
Манастирът Мушиндо
— Господарю Таро, не бива повече да отлагаме.
— Не отлагаме — отвърна Таро. — Ние придружаваме госпожа Ханако и госпожа Емили. Щом решат да отседнат, ние ще отседнем също.
Неговият лейтенант се приближи и прошепна с нисък глас:
— Мъжете се изнервят, а нервните мъже са нерешителни. Господарю, нека да спрем да придружаваме и да се заловим с истинската си мисия.
— Защо се изнервят мъжете?
Таро се ядоса само от факта, че този разговор въобще се водеше. Къде бе останало великото качество на самураите да се подчиняват безпрекословно? Сегашните младежи не приличаха на младежите от едно време. Колко различни бяха той и Хиде, когато бяха на тяхната възраст! Нямаше въпроси, нямаше недоизказани предположения, нямаше паническо нетърпение. Да, господарю, чух и се подчинявам. Това бе всичко, нито повече, нито по-малко. Как ли щеше да реагира старият управител на двора Сайки, ако Таро или Хиде му кажеха какво да прави? Без съмнение щеше да ги удари с дръжката на меча. Фактът, че Таро никога не би помислил да направи подобно нещо на своя подчинен, показваше колко много се бяха променили нещата само за няколко години.
— Манастирът Мушиндо ги притеснява.
— Притеснява? Трябва да се гордеят, че се намират тук, където нашият род е постигнал една от най-великите си победи.
— Те се гордеят, господарю Таро. Не твърдя противното. Проблемът е във всички онези слухове.
— Какви слухове?
— За духове и демони.
Таро затвори очи. Пое дълбоко въздух, издиша бавно и повтори процедурата с цел да не се развика от гняв, след което отново отвори очи. Заговори много меко, както правеше винаги, когато беше много вбесен.
— Когато се върнем в Йедо — започна Таро, — напомни ми да наема истински самураи, а тези преоблечени малки момиченца нека се върнат при майките си.
— Господарю — обърна се към него лейтенантът. Той се поклони извинително, прикривайки в известна степен приплъзването на колената си назад с цел да увеличи разстоянието между него и Таро. — Зная, че е само един глупав страх. Но не става въпрос само за слухове. Странни гласове излизат от сградите, дърветата и като че ли от самата земя. Не бива да се винят мъжете.
— Звуците са от подземни потоци — отсече Таро. — Господарят Шигеру навремето ми каза, че водите понякога прииждат през пролетта. Той твърдеше, че са много освежаващи.
— Господарят Шигеру — промълви лейтенантът.
Таро отново дълбоко пое въздух и продължи да говори много спокойно:
— Нали няма да ми кажеш, че те се страхуват също и от господаря Шигеру?
— Местните селяни казват, че понякога го виждат сред дърветата заедно с едно малко момче с хвърчило във формата на врабче.
— В такива объркани времена ли живеем, че самураите слушат бабини деветини, разказвани на неуките селяни? Господарят Шигеру е мъртъв. Видях главата му със собствените си очи преди шест години на по-малко от сто стъпки от мястото, където седим сега. Присъствах на церемонията по неговата кремация. Бях там, когато прахът му бе поставен в колумбария31 на замъка „Облак врабчета“.