Не, не. Какви бяха тези мисли? Та тя богохулстваше. Не е ли казано: „Тревата изсъхва, цветето увяхва, а словото на нашия Бог ще пребъде вечно.“32 Да, точно така беше казано. Амин.
Обещанието в цитата от Библията обаче не й донесе покой.
Бе загубила най-добрата си приятелка.
Щеше да напусне мъжа, когото обича.
Скоро щеше да остане сама. И дори още по-лошо. Щеше да живее в лъжа, да се сгоди и после да се омъжи за човек, към когото не изпитваше нищо повече от уважение, без значение дали щеше да избере Чарлс Смит или Робърт Фарингтън. Напомни си, че нейните действия бяха мотивирани от любов и от решимостта да предпази Генджи от опасностите, които присъствието й създаваше за него. Но това не облекчаваше нейното терзание. Вместо да изпитва радост от саможертвата си, тя изпитваше единствено болка от загубата. Каква егоистка беше тя. Какво ли щеше да каже Зефаная?
След смъртта му тя не беше мислила много за бившия си годеник. Сега се сети за него заради тежките обстоятелства, в които се намираше. Какво ли щеше да й каже той? Със сигурност нещо за нейната съдба и за проклятието. Адският огън беше неговият специалитет в проповедите.
— Мисли за другите, преди да помислиш за себе си, Емили.
— Да, сър — би отговорила тя.
— „Сър“ е доста резервирано обръщение към някой, който ще ти бъде съпруг, Емили. Ще трябва да ми викаш с даденото ми в църквата име, както и аз се обръщам към теб.
— Да, Зефаная.
— „Широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел.“33
— Амин.
Тя казваше амин винаги, когато той цитираше Библията, а Зефаная често я цитираше, така че тя често казваше амин.
— „Всякой, който вярва в Него, да не погине.“34
— Амин.
Въодушевлението му растеше. Гласът му ставаше по-силен и по-гръмък, вените на челото му пулсираха опасно, като че ли всеки момент ще се спукат, а паралелно със страстта на неговите чувства очите му се разширяваха и изпъкваха от орбитите си.
— „Змии, рожби ехиднини, как ще избегнете осъждането за в геената?“35
— Амин!
Но Зефаная вече беше мъртъв от шест години. Той нямаше да се появи, за да й разкрие картината на божественото отмъщение. Как да посрещне това отмъщение, без да извиква още по-опасни мисли със своите надежди и въображение. Ако той беше жив, сега тя щеше да бъде госпожа Зефаная Кромуел, нямаше да се намира в този замък, нямаше да бъде влюбена в неправилния мъж, нямаше да бъде обречена на нещастие, каквото и да направи.
Страхът и надеждата я бяха довели в кулата. В манастира Мушиндо, или по-точно казано, сега абатството Мушиндо, й се привидя призрак. Или тя си въобрази, че вижда призрак, тъй като ако наистина беше видяла това, което мислеше, че е видяла, то тогава свитъците „Есенен мост“, които бе прочела, описваха именно съдбата на този призрак. Сега предизвикваше призрака с присъствието си в кулата, която се твърдеше, че духът често посещава. Ако тя беше дух, нека се покаже. Или той да се покаже, понеже демоните нямат пол, а само си въобразяват дали са от мъжки или женски пол. Сигурна бе, че все пак не съществуваше никакъв призрак, така че не бе предвидила какво да прави, ако той все пак се появи. Липсата на подготовка — макар че каква ли подготовка можеше да се направи? — сега я изплаши. Изпита странното чувство, че я наблюдават, и се поколеба дали да се обърне бързо, за да види това, от което се страхуваше. Всеки път обаче, когато се обръщаше, зад нея нямаше нищо друго освен стена, прозорец, врата, колумбарият с урните на предците на Генджи.
Там нямаше никой друг. Ако Емили не можеше да види призрака, следователно и призракът не можеше да види Емили. Това беше сигурно, нали? През тялото й премина студ. Колко ужасно, ако нея я наблюдаваха, без тя да вижда кой я наблюдава. Може би все пак сбърка, като дойде тук. Тъкмо се приготви да си тръгне, когато й се стори, че чува слабо, отекващо ехо от стъпки по стълбата отвън. Чии стъпки? Дали това не беше тихото стенание на вятъра, изкачващ се към върха на кулата? Но времето навън бе много спокойно. Нямаше вятър. До кулата нямаше друг начин да се стигне освен по стълбите.