Емили отстъпи назад. Можеше да е…
Но не беше. На вратата се появи Чарлс Смит.
— Надявам се, че не те безпокоя — рече той.
— Не, в никакъв случай — отвърна Емили някак си по-топло, отколкото бе възнамерявала. — Радвам се да те видя, Чарлс.
— Подготовката приключи. По всяко време можем да тръгваме.
— Подготовката?
— За пикника.
— А, да.
— Ако се чувстваш неразположена, можем да го отложим за някой друг ден.
— Не, не можем. Сега времето е идеално за пикник. — Идеята беше нейна. Чарлс и Робърт се тревожеха за емоционалното й състояние, затова се почувства длъжна да направи нещо, за да опровергае техните притеснения. Трябваше да повярват, че го правят заради нея, в противен случай нямаше да се получи нищо добро. Така че тя подтикна Чарлс да направи предложението. — Само да си събера нещата.
Смит погледна към урните в колумбария.
— Странно място за кабинет, дори за кабинет с древни свитъци.
— Свитъците са тук, но аз не се занимавам с тях. Дойдох тук с надеждата, че ще ме осенят полезни мисли.
— Ако мислите ти се проясняват в присъствието на човешки останки, повече ти подхожда живот в манастир, а не сватба.
— Знам, че не ставам за едното, а се съмнявам, че имам необходимите качества и за другото.
— Малко хора са подходящи за свят духовен живот, включително и сред онези, които са поели по този път. Бивш обитател на манастир в Монте Касино ми каза, че на това място има повече ревност и политика, отколкото там, където е било предишното му жилище, а именно в Рим.
— Къде успя да срещнеш такъв забележителен човек?
— Бях на посещение в Хонолулу, когато той мина оттам на път за Китай.
— Като мисионер?
Смит се засмя и поклати глава.
— Като търговец на оръжия. Твърдеше, че ако той не може да спаси душата си в манастир, то поне ще се опита по някакъв начин да помогне на други души да намерят пътя към Създателя.
Емили потръпна втрещена.
— Това е ужасна история, Чарлс. Надявам се никога повече да не я повтаряш.
— Притеснявам се, че ще трябва — отвърна Смит, — тъй като тя напълно отговаря на истината и може да е полезна за някои хора. — Ако тази красива жена имаше някакъв недостатък, това беше ограниченото й чувство за хумор. Този факт му се стори забавен, макар че се постара да не го покаже.
— Не виждам никакъв полезен извод.
Неодобрението й ясно личеше. Цветът, който обля бузите и клепачите й, подчерта гладкостта и снежната белота на нейната кожа. Приливът на кръв в прозрачната й плът предизвика внезапна възбуда в слабините му. В по-варварски времена или във времена с по-малко забрани той без колебание щеше да отговори на своите инстинкти и щеше да се посвети на женитба в по-подходящо време. Или може би тази оправдателна мисъл се появи, защото напоследък бе препрочел любимите си глави от „Залез и упадък на Римската империя“, свързани със завоеванията и подвизите на Атила. Колко свободен е бил един варварски хун, а той и всички цивилизовани мъже бяха лишени от свобода. Цивилизацията бе потиснала техните инстинкти и сили. Съвременният идеал бе любезният джентълмен, а не хунът. Щом погледнеше мъчителната красота на Емили, която ставаше още по-съблазнителна със своята невинност и липса на умишлена провокация, Смит наистина съжаляваше заради времето и мястото, в които живееше и които по принцип възприемаше като голяма благословия.
Впримчен в капана на реакциите на собственото си тяло, в очите на Смит прекалено дълго се запази похотливият пламък, когато те срещнаха смаяния поглед на Емили. Смит заговори бързо с надеждата, че думите ще прикрият неговите чувства.
— Не намираш поука в тази история, защото не си от онези, на които им е необходима. „Здравите нямат нужда от лекар, а болните.“36
— Амин — рече Емили, но продължи да го гледа подозрително.
Смит се надяваше тя да се чуди на неговия морал, а не на изражението, което бе видяла върху лицето му.
За пикника бяха взели голяма тента, използвана от владетелите по време на лов, за да им се осигурява поне малко удобство. Генджи, Смит, Фарингтън и Емили яздеха конете си бавно. Пеша ги следваха няколко самураи с всички необходими неща.