Ханако се поколеба:
— Ще се радвам да ти помогна, доколкото мога, стига да не трябва да чета свитъците или да слушам какво има в тях.
— Този не е като другите, които нямаш право да четеш — Емили подаде на Ханако свитъка в ръката си.
Ханако се поклони, но не посегна да го вземе.
— Не мога.
— Това не е „Судзуме-но-кумо“.
Емили бе постигнала голям напредък в разбирането на японския език по време на престоя си тук. Ханако обаче не вярваше напълно, че Емили може да разграничи какво е част от тайната история на рода и какво не е. Щом някой свитък се намираше в един от тези сандъци, как бе възможно да не е част от историята? Да откаже да го вземе сега би било крайно неучтиво. Но ако го приемеше, щеше да означава да наруши едно от основните правила на рода. Трябваше да се опита да избегне обидата, доколкото бе възможно. Тя колебливо пое свитъка. При първото доказателство, че Емили бе сбъркала, незабавно щеше да престане да чете.
Още първият поглед върху надиплените редове, написани на фонетична хирагана, и почти пълното отсъствие на сложните идиограми на канджи й показаха, че Емили имаше право. Никой не би писал историята на рода в толкова неофициален стил. Но щом прочете първия ред, споменаването на господаря Нарихира и добре познатото погрешно пророчество за розите я накараха да спре.
— Не мога, Емили.
— Това прилича на нещо като дневник — отвърна Емили. — Слухове, а не история.
— Каквото и да е, в него се говори за велики владетели и пророчества — каза Ханако. — Не би било редно да продължавам.
Емили се усмихна.
— Да не би тук никой да не обелва дума за ясновидство? Да не би никой никога да не шушука по повод на господаря Генджи?
Ханако също се усмихна. Разбира се, тя имаше право. В рода Окумичи пророчествата, мислите и действията на господаря непрекъснато бяха предмет на разговори, спорове и предположения. Това не биваше да се случва. Но какво можеше да се направи срещу човешката природа? Ханако продължи да чете. В края на първия параграф тя не успя да сдържи смеха си.
— Да — каза Емили. — Аз също се засмях. Бих го превела така: „Когато небесата са поверили на мъжа управлението на света, боговете със сигурност са проявили особено зловредно чувство за хумор.“
— Да, струва ми се, че преводът е правилен.
— Писала го е жена — отсече Емили.
— Без никакво съмнение — отвърна Ханако. — Ръкописът, стилът, смисълът, всичко принадлежи на жена. — Тя продължи да чете още малко и се усмихна, вече успокоена, че не чете някой забранен текст. — Тя разказва за някаква очевидно забранена и трагична любов.
— Но се намира между другите свитъци.
— Чудя се как е попаднал там?
— Ще бъда напълно коректна, ако кажа, че той не е попаднал — Емили отвори капака на сандъка с червения дракон и сините планини. — Всичките са написани в същия стил.
— Тогава сандъкът по погрешка е сложен сред другите.
— Съмнявам се — каза Емили. Тя отмести слоя грубо платно и показа фина коприна със сложна бродерия на цветни рози на фона на вълнисти бели облаци и яркосиньо небе. — Това не са ли рози от сорта, който във вашия род се нарича „Американска прелест“?
— Да, очевидно са като тях — отвърна Ханако, чувствайки се за пореден път неловко. — Мисля, че са като тях, тъй като и в свитъка са наречени така.
— Господарят Нарихира е бил първият, който ги е засадил — отбеляза Емили.
— Да.
— В осемнайсетата година от управлението на императора Огимачи19 — допълни Ханако.
— Това коя година по западния календар е била?
Ханако бързо пресметна:
— Мисля, че 1575.
Емили кимна.
— Така помислих и аз, но реших, че съм сгрешила. Чужденец лесно би се объркал в последователността от императори в японския календар — тя се вгледа в рисунката върху сандъка. — Отне ми две седмици да го прочета. Приключих вчера. Оттогава не мисля за нищо друго — сякаш искаше да каже още нещо, но замълча.
Накрая Ханако попита:
— Защо мислиш, че си сгрешила в определянето на датата?
— Заради розите в разказа — поясни Емили — и тази тъкан.
— И? — Ханако не разбираше притеснението на Емили. Най-разпространеният символ на рода беше врабчето, спускащо се като стрела в четирите посоки. То бе изобразено върху бойните знамена на рода Окумичи. Тези рози бяха почти също толкова често изобразявани като символ на рода. Можеше да се видят върху знамена, кимона, брони, остриета и дръжки на мечове. Нямаше нищо странно в появата им в писанията за рода или върху парче коприна като това, използвано за увиване на свитъците.