— Розите са били засадени през 1575 година — продължи Емили, — така че не би било възможно някой, който е писал преди тази година, да говори за тях.
— Така е — потвърди Ханако.
— Те обаче неколкократно се появяват в тези свитъци — продължи Емили, — чийто автор твърди, че ги е писал през четвъртата година от управлението на император Ханадзоно20.
Ханако бързо си преговори хронологията на императорите:
— Не е възможно. Четвъртата година от управлението на Ханадзоно е 1311 по християнския календар.
— Трябва да отида до замъка „Облак врабчета“ — реши Емили.
Ханако се ужаси. Как би могла Емили дори да помисли подобно нещо? Замъкът се намираше на триста мили разстояние. Пътят до него минаваше през област, пълна с настроени срещу чужденците яростни самураи, най-главните сред които бяха така наречените Мъже на честта. Напоследък атаките срещу чужденци бяха зачестили, но досега нямаше случаи на нападения над жени. На този етап нещата не изглеждаха твърде зле, но Емили беше изтъкнат гост на господаря Генджи, а той беше начело в списъка с вътрешните врагове на Мъжете на честта.
— Какво налага това пътуване?
Емили се вгледа право в очите на Ханако и каза:
— Ние сме приятелки. Ние сме истински приятелки.
— Да — повтори Ханако. — Ние сме истински приятелки.
Емили продължи да я гледа в очите още известно време, след което се обърна към сандъка и започна да вади свитъците. След като изпразни сандъка, тя извади копринения плат и го разви. Ханако видя, че това беше кимоно.
— Забелязваш ли нещо? — попита Емили.
— Кройката е модерна — забеляза Ханако. Това беше доста странно, ако свитъците наистина бяха толкова стари, колкото изглеждаха. Освен, разбира се, ако не са били увити в него едва напоследък.
Емили го наложи върху тялото си.
— Нещо друго?
— Много е претенциозно — отбеляза Ханако. — Вероятно е носено само при специален случай. Някое празненство, фестивал или нещо подобно.
— Или сватба? — добави Емили.
— Да, за сватба би било подходящо. Но не и за гост на сватба. Твърде е разкошно. Само булката би могла да се облече така — тя се вгледа в пищната бродерия от рози. Булката трябва да е била много красива, иначе кимоното щеше да привлече цялото внимание на околните. — Необходимо е било специално оби21.
Емили отново извади нещо от сандъка.
— Като това? — тя извади церемониален пояс, също толкова претенциозен, както и кимоното, в допълващи се цветове, богато избродиран със златни и сребърни конци.
— Да — отвърна Ханако, — това е идеално. — Какво правеха сватбено кимоно и пояс в сандък с древни свитъци? Усети как се смразява.
— Този сандък е изпратен до мен — каза Емили. Гласът й бе толкова слаб, сякаш говореше против волята си.
Ханако не разбираше нейното притеснение. Всички знаеха, че господарят Генджи бе поискал Емили да направи английски превод на тайната история. Бе заповядал да й се предоставят всички свитъци. Естествено бе, ако се намери сандък като този, да бъде изпратен на Емили, както ставаше с всички подобни сандъци, откривани през годините, откакто тя бе започнала своята работа. Трийсет поколения от рода Окумичи бяха чели свитъците. За такъв интервал от време и читатели нищо чудно някои свитъци да са били случайно преместени. „Облак врабчета“ бе доста голям замък с тайни помещения и коридори. Имаше много места, където разни неща биха могли да бъдат скрити и забравени. Тъй като само господарят или посочен от него човек можеха да виждат свитъците, който и да ги бе намерил, не би посмял да чете и да разбере, че те са част от историята. (Някои господари не бяха взимали на сериозно нито историята, нито забраната — затова имаше случаи, в които много външни лица бяха получили достъп — любовници, другари по чаша, гейши и монаси. По този начин част от историята е ставала обществено достояние или, по-точно, обект на повсеместно клюкарстване.) В това, че на Емили бе доставен сандък, нямаше нищо тайнствено. Все пак тя изглеждаше доста смутена.
— Бил е намерен и ти е изпратен, защото господарят Генджи нареди така — каза Ханако.