Не мина много време и той започна да изговаря отново единствената дума, която знаеше:
— Джимбо.
Но сега я казваше тихо и само по веднъж.
Когато манастирът се издигна наново от руините, в известен смисъл сякаш и Джимбо оживя. Горо започна да носи неговите раса и да следва монашеския режим на Джимбо. Ставаше в тъмни зори, отиваше в колибата за медитация на абата и оставаше там до изгрев-слънце. Един ден, когато Кими надникна вътре, тя го завари да седи напълно спокоен, с крака в поза лотос на истински монах, с притворени очи, както правеше Джимбо, когато изпадаше в самади25 на Буда. Разбира се, идиот като Горо нямаше да може да достигне перфектния, блажен покой на Просветения. Той не беше истински последовател на пътя като Джимбо. Ала вършеше доста добра работа, като се преструваше. А това го правеше тих, щастлив и безобиден, затова Кими не правеше нищо да го обезкуражава.
Един ден, след като бяха прибрани няколко реколти, Кими работеше на селското оризище с останалите членове на семейството си. Тогава пристигна богат търговец, придружен от група самураи. Те не служеха на никой владетел както всички истински самураи, а бяха без господари, от онези, известни като „мъже вълни“, защото подобно на вълните на повърхността на океана нямаха корени, не принадлежаха на никого, нямаха цел, а съществуваха въпреки това и можеха да причинят големи безпокойства и поразии. През последните години, когато областта беше раздирана от вътрешни разногласия и външен натиск, вследствие рухването на реда се появиха много такива мъже.
Кими не можеше да каже колко време беше минало между битката, дуела, смъртта на Джимбо и пристигането на този търговец. Всеки сезон в селото, което се занимаваше със земеделие, приличаше на предишния. Тя знаеше, че са минали повече от няколко сезона, защото голяма част от манастира Мушиндо бе изграден наново, а нейното собствено тяло започна да се променя, проличаваха първите признаци на онези изменения, които щяха в крайна сметка да доведат до бременност, раждане на дете, взискателен съпруг, крещящи деца и всичко останало. Виждаше как бъдещето се разтваря пред нея, така образно като мистичните видения на светец. Не след дълго тя самата щеше да се превърне в изтощена, преждевременно състарена майка, а някой друг — едно от децата, което щеше да роди — щеше да стане същото такова безочливо дете като нея. Това беше истинското значение на прераждането на нисшите. Може би даймио като Генджи и красиви гейши като Хейко се прераждаха в нови, вълнуващи духове в екзотични, далечни страни. Селяните просто се прераждаха като родителите си или като самите себе си и повтаряха онова, което вече бяха правили толкова много пъти преди това и нямаше нужда да минават в друг живот, за да го правят.
— Навлязохме в нова ера — провъзгласяваше търговецът от седлото на коня си, — нова ера на големи и безпрецедентни възможности!
— Спестете лъжите си! — провикна се един от селяните. — Нямаме никакви пари. Не можете да ни вземете онова, което нямаме!
Селяните се разсмяха. Онези, които бяха най-близо до селянина, който се бе провикнал, го поздравяваха ентусиазирано и на свой ред се провикваха със свои предложения.
— Отивайте в село Кобаяши! Там са по-богати!
— Да. Те поне имат какво да откраднат. Ние нямаме нищо!
Търговецът се усмихна, когато селяните се разсмяха още повече. Той измъкна голяма платнена торба от вътрешността на горната си дреха и я разклати. Смехът бързо утихна. Търговецът каза:
— Измамникът би ли ви дал парите си, вместо да вземе вашите? Лъжецът ще ви повярва ли, вместо да ви накара да повярвате?
— Оловото ще направи кесията тежка като злато — обади се един селянин, — а думите са си просто думи. Не сме такива глупци, че да не забележим крадец, когато го видим.
Един от „мъжете вълни“, които придружаваха търговеца, очевидно ръководител на групата, изведе коня си по-напред и заговори с обичайния арогантен маниер на самурай, независимо дали имаше или нямаше господар.
— Принизете се на мястото си, селяни — разпореди се той, хванал дръжката на сабята си с една ръка — и говорете с уважение на тези над вас.
— Това е село Яманака — отвърна селянинът, без да се изплаши ни най-малко. — Ние сме поданици на владетеля Хиромицу, а не сме бездомна тълпа.
„Мъжът вълна“ измъкна меча си.
— Владетелят Хиромицу. Треперя от страх.
— Владетелят Хиромицу се радва на приятелството на Генджи, даймио на Акаока — продължи селянинът, — който разби армията на шогуна тук преди не много време. Може би сте чували за манастира Мушиндо?