— Благодаря ти — Емили пое чая, който Ханако й подаде. — Както казвах, тя беше необикновено красива — продължи да обяснява Емили. — Очите й бяха най-поразяващи. Бяха повече като на човек от Запада, отколкото от Изтока. Предполагам, че всичко това не е толкова забележително. Всички ние в крайна сметка сме хора, и то не толкова различни.
— Каза, че косата й е била много дълга — разпитваше Ханако, — стигаща до земята.
— Да, доколкото видях. Тя се криеше в сенките, а аз бях на слънце. Не я виждах много ясно.
— Тя изглеждаше ли… — Ханако търсеше точната дума. — Изглеждаше ли призрачна?
— Не точно призрачна. Сенките често играят номера на очите. А десенът на кимоното й още повече ме затрудняваше.
— Десенът на кимоното?
— Да — Емили оценяваше загрижеността на Ханако. Въпреки това посоката на въпросите и подробностите, в които влизаше, бяха малко странни. — Десенът много приличаше на гъстите листа, в които се бе скрила. Заради липсата на контраст тя се губеше доста лесно на този фон.
Ханако пребледня. Погледът й стана блуждаещ, а тялото й потрепери. За момент Емили си помисли, че Ханако също ще припадне. Тя обаче се удържа, въпреки че се подпря с ръка на пода пред себе си, за да предотврати припадъка.
— Какво става? — попита Емили.
Ханако не отговори веднага. Не знаеше какво да каже. Дали за Емили беше по-добре да знае или не? Беше убедена, че Емили е видяла госпожа Шидзука, принцесата вещица, която или бе спасила рода като млада, или го бе жигосала с проклятие, което продължаваше до наши дни. Или може би и двете. Големите очи, дългата коса, прозрачното й тяло — ето защо Емили бе приела гъстите листа за десен на кимоното й. Тя беше виждала през нея. Беше се случило точно според предсказанието в свитъка — в абатството Мушиндо, в старата килия, която е била неин дом още от детството. Тогава може би всички други предсказания в тях бяха верни.
Госпожа Шидзука виждаха само онези, в чиито вени тече кръвта на Окумичи. Ако Емили я беше видяла, тогава имаше само една възможност, колкото и невероятна да изглеждаше.
— Денят, в който госпожа Хейко замина — отвърна Ханако. — Преди шест години.
— Помня го много добре — потвърди Емили. Тогава за последен път тя видя Хейко и Матю Старк. Корабът им бе отплавал за Калифорния с отлива.
— Госпожа Хейко ми каза нещо, на което не повярвах — поколеба се Ханако. — Сега вярвам.
Беше Нова година по японския календар, първата нова луна след слънцестоенето, през шестнайсетата година на император Комей28. Хейко се съмняваше, че ще я види отново в родината си.
— Нека отливът на смелостта те понесе напред — пожелаваше й Генджи, — а приливът на спомените да те върне у дома. — Докато говореше, той я гледаше право в очите.
Шестимата приятели се бяха събрали заедно преди отплаването на „Витлеемска звезда“. Генджи, Хейко, Хиде, Ханако, Емили и Старк се поклониха и изпразниха малките церемониални чашки със саке. Една година беше изминала бързо, а много неща се бяха променили.
Хиде, разсипникът, комарджията, вечно хленчещият за пари, стана главен телохранител на господаря. Той бе демонстрирал смелостта си в свирепите битки на прохода Мие и пред стените на манастира Мушиндо. Никой не беше виждал преди този потенциал, скрит в ленивия посредствен човек, какъвто бе той. Никой, освен Генджи, който неочаквано бе повишил Хиде в ранг.
— Владетелят Хиде — обърна се към него Генджи. — Това звучи добре, нали? — Издигането на Хиде до главен телохранител бе съпътствано с едновременното му оземляване. Така сега към него трябваше да се обръщат с благородническа титла.
Лицето на Хиде стана силно червено като дупето на планинска маймуна.
— Не мога да свикна с това, господарю. Чувствам се като измамник.
Другите се разсмяха добродушно, но не и Генджи. Той заговори с тих глас, с което само подчерта сериозността на думите си.
— Измамник, какъвто ти очевидно не си. В този живот не познавам по-честен човек от теб, владетелю Хиде. А в следващия очаквам да не среща никой, който да те превъзхожда в това отношение, освен може би будите и боговете.
Цветът незабавно напусна лицето на Хиде, очите му се навлажниха, а раменете му се отпуснаха. Безстрашно хладнокръвен в битката, той беше толкова податлив на сълзи в емоционални ситуации, че неговото име сред мъжете беше „капитан Кабуки“.