— Хубаво е да се вярва в това, нали? — отбеляза Хейко и отпи от чая си.
— Много по-лесно е да вярвам, че ще се върнете скоро — уверяваше я Ханако, — отколкото да повярвам, че Емили ще носи детето на владетеля.
— Въпреки това ще се грижиш ли за нея?
— Неотклонно. — И въпреки че Ханако изрече тази дума, мислите й бяха отдадени на бъдещото дете на Хейко, а не на Емили. Въпреки че се смееше на предсказанието на ясновидката, тя не се съмняваше в точността му. Онези, които боговете надаряваха, невинаги отговаряха на очакванията на другите. Самият владетел Генджи бе пример за това. Не можеше ли същото да се отнася за чуждестранната картогледачка от Йокохама? Ханако беше уверена, че ще приветства приятелката си в Япония, преди да са минали много сезони. В края на краищата колко време остава преди пристигането на наследника, което всички очакваха? Ако беше повече от година, Ханако щеше да е много изненадана.
След като Ханако престана да говори, Емили не продума дълго време. Накрая тя каза:
— Не съм се явявала в съня на Генджи.
Тя не можеше да се принуди да каже видение, тъй като това би било равносилно на богохулство. След пророците в Стария завет никой не бе имал способността да вижда какво ще стане в бъдещето. Като вярваше, че Генджи е способен, Ханако извършваше еретично действие, водещо до вечни мъки. Сега не бе време да се съсредоточава върху доктринерски въпроси, независимо колко значителни бяха. Това трябваше да почака.
— Да — потвърди Ханако.
— Тогава как някой може да стигне до извода, че съм замесена по един или друг начин?
— Заради медальона, който носиш на врата си. Онзи с „фльор де лиз“29. Във видението Генджи го вижда на врата на детето си.
— Това едва ли може да бъде доказателство. — Емили докосна медальона си, скрит под блузата й. — Може да не е същият медальон. И дори да беше така, има други начини той да стигне до детето, без то да е мое.
— Какви са тези други начини?
— Ами например мога да го подаря на Генджи, а той да го подари на детето си.
— Би ли му го подарила?
— Трябва да призная, че не съм имала намерение.
— Но е възможно?
Вътре в оформения като сърце отварящ се медальон имаше миниатюрен портрет на красива млада жена със златни къдрици. Това бе бабата на Емили, която тя не познаваше. Всеки, който го бе виждал, смяташе, че прилича много на Емили, въпреки че когато Емили го погледнеше — а тя го правеше поне веднъж на ден, когато казваше вечерните си молитви, — той й напомняше на майка й. Тя бе загинала трагично, когато Емили беше на четиринайсет години. След смъртта на майка си тя бе запазила само две неща. Любимия й роман „Айвънхоу“ и медальона с миниатюрата в сребърно сърце. Това бе всичко, което трябваше да й напомня за нея.
— Не — призна Емили. — Той е много ценен за мен. Не мога да си представя да го дам на някого. Във всеки случай ми изглежда много необосновано да основавам на това подобно важно заключение.
— Не е само медальонът — рече Ханако. — Медальонът и другото видение.
— Другото видение?
— Да — потвърди Ханако. — Твоето.
— Това не беше видение — отрече Емили. — Младата жена беше там.
— И по съвпадение появата й отговаря точно на предсказанието от свитъка? — Ханако разгърна ръкописа и започна да чете на висок глас. — „Ще се срещнем в абатството Мушиндо, когато влезеш в моята килия. Ти ще говориш, а аз ще мълча. Когато ме потърсиш, няма да ме намериш.“ Не се ли случи точно така?
— Все още не сме я намерили — каза Емили. — Но и не сме я търсили много упорито. Утре ще накарам Таро да претърси селото.
Ханако продължи да чете:
— „Когато ме потърсиш, няма да ме намериш. Как е възможно това ли? Няма да знаеш, докато не се появи детето, после ще го разбереш, без да изпитваш съмнения.“
Емили поклати глава.
— В това няма никакъв смисъл. Тези позовавания могат да се отнасят до две несвързани събития.
— Не съм съгласна — възрази Ханако. — Тя казва: „Как е възможно вие да се срещнете?“ И отговаря: „Ще знаеш как е станало възможно, когато се появи детето.“
— С което искаш да кажеш, когато може би аз родя?
— Според мен по-скоро. Вие изчислявате възрастта на детето от момента на раждането му. Ние смятаме детето на една година, когато то се ражда, като прибавяме и времето, през което е било носено от майка си.
29
Fleur-de-lis (фр.) — обикновено стилизирано изображение на лилия, на който трите листа са превързани с панделка. Използва се в орнаменти и гербове. — Б.пр.