11. Като чуха това, те веднага се усъмниха в истинността на думите му и го помолиха по-скоро да доведе пред тях девойката. Представиха си, че такава необикновена хубост може да притежава само Хариклея.
Щом я доведоха, най-напред тя беше навела лице, скрила го чак до веждите. След като Навсикъл я окуражи, тя погледна плахо и за изненада позна присъствуващите, и самата беше разпозната от тях. Веднага всички нададоха вик и сякаш по даден знак или от едно и също бедствие заплака.
Дълго време се чуваше само: «Татко!», «Дъще!», «Наистина това е Хариклея, а не Тисба!»
Само Навсикъл стоеше като занемял и гледаше как Каласирид прегръща Хариклея и плаче. Напразно се запитваше какво означава сцената на разпознаването, достойна за театъра, докато Каласирид го прегърна и започна да целува, и му каза:
— О най-прекрасен измежду мъжете, нека затова боговете изпълнят пребогато всичките ти желания. Ти стана спасителят на дъщеря ми, която вече не очаквах да намеря. Ти създаде най-сладката гледка за очите ни. Но, дъще, но, Хариклея, къде остави Теаген?
Като чу въпроса, тя заплака отново и едва след малко отвърна:
— Същият, не зная кой е, който ме предаде на ей този, той го взе в плен.
Каласирид помоли Навсикъл да обясни какво знае за Теаген, кой сега го държи под властта си и къде го води. Навсикъл разказа всичко. Той разбра, че става дума за тези млади, за които старецът често говореше пред него и който търсеше и оплакваше. Но прибави, че няма много да помогнат неговите вести, понеже те са бедни хора, а чудно би било, ако Митран дори срещу голям откуп освободи младия човек.
— Ние имаме пари — каза тихо Хариклея на Каласирид, — предложи му колкото искаш. Огърлицата, която ти знаеш, пазя и нося у себе си.
12. Каласирид се обнадежди от това, но от страх, да не би Навсикъл да се усъмни относно съкровищата, които носеше Хариклея, му каза:
— Драги Навсикле, мъдрецът не се нуждае от нищо. Неговото богатство се състои от силата на волята му. Той получава от всемогъщите толкова, колкото има основание да иска. Затова кажи ни само къде се намира този, който държи под властта си Теаген. Боговете не ще ни изоставят, но ще имаме колкото ни трябва, за да наситим персийската алчност.
Навсикъл се усмихна на това и каза:
— Ти ще ме накараш да повярвам, че можеш по чудо да забогатееш, ако най-напред дадеш на мене откупа за момичето. Трябва да знаеш, че и търговецът, също както персиецът, еднакво обича парите.
— Зная — каза Каласирид — и ще ги имаш. И защо не? Ти не си ни отказал доброжелателството си, но изпреварваш молбите ни, доброволно предлагаш да освободиш дъщеря ми. Но преди това искам извърша молебствия.
— Нямам нищо против — отговори Навсикъл. — Още повече че и самият аз възнамерявам да извърша благодарствени жертвоприношения на боговете. Ако си съгласен, участвувай с молитва в тях. Помоли се на боговете да дадат на мене богатството, нали ти винаги можеш да го получиш?
— Не се шегувай и не бъди недоверчив — възрази Каласирид, — но върви и приготви каквото е нужно за жертвата. Ние ще дойдем, когато всичко бъде готово.
13. Така и стана. Не след дълго време дойде пратеник от страна на Навсикъл и ги подсети да побързат за жертвата. А те (предварително се бяха уговорили какво да вършат) се отзоваха с радост. Придружиха Навсикъл и останалото множество призовани гости (тъй като той устройваше общонародно жертвоприношение), Хариклея тръгна с дъщерята на Навсикъл и останалите жени, които с много увещания и молби едва я придумаха да отиде. Тя може би не щеше да склони, ако не беше намислила да използува жертвоприношението, за да отправи молебствия за Теаген.
Щом пристигнаха пред храма на Хермес (Навсикъл принасяше жертва нему, тъй като предпочиташе него пред останалите богове, като покровител на пазарите и търговците), заклаха веднага жертвените животни, Каласирид разгледа набързо вътрешностите им и изразът на лицето му издаде, че вижда различни — приятни и печални — случки в бъдещето. Тогава положи ръце на олтарния огън и привидно извади из пламъка нещо, което беше донесъл предварително.
— Ето, Навсикле — каза, — откупа, който боговете изпращат чрез нас за Хариклея.
И при тези думи му подаде един от царските пръстени, чудна божествена вещ от янтар, от чието гнездо искреше етиопски аметист. Той имаше големината на момичешко око, красотата му далеч надминаваше иберийските[55] и британските аметисти. Те блестят бледочервено и приличат на розова пъпка, която току-що е обагрила на слънчевите лъчи развитите листенца на чашката си. А етиопският аметист дава огнен отблясък ярък и из дълбоко, като пролетта. Ако го заобръщаш в ръката си, хвърля златни лъчи, които не затъмняват окото с острота, но галят погледа със сиянието си. В него наистина е вложена по-благородна сила, отколкото в западните скъпоценни камъни. С пълно право носи името си и наистина става за носителя си «аметист», защото го «запазва трезвен при пиршества»[56].
55
Иберийски, синоним на испански, според прастарото неиндоевропейско население на Испания ибери, дн. баски.