Навсикъл се усмихна на това и каза:
— Ти ще ме накараш да повярвам, че можеш по чудо да забогатееш, ако най-напред дадеш на мене откупа за момичето. Трябва да знаеш, че и търговецът, също както персиецът, еднакво обича парите.
— Зная — каза Каласирид — и ще ги имаш. И защо не? Ти не си ни отказал доброжелателството си, но изпреварваш молбите ни, доброволно предлагаш да освободиш дъщеря ми. Но преди това искам извърша молебствия.
— Нямам нищо против — отговори Навсикъл. — Още повече че и самият аз възнамерявам да извърша благодарствени жертвоприношения на боговете. Ако си съгласен, участвувай с молитва в тях. Помоли се на боговете да дадат на мене богатството, нали ти винаги можеш да го получиш?
— Не се шегувай и не бъди недоверчив — възрази Каласирид, — но върви и приготви каквото е нужно за жертвата. Ние ще дойдем, когато всичко бъде готово.
13. Така и стана. Не след дълго време дойде пратеник от страна на Навсикъл и ги подсети да побързат за жертвата. А те (предварително се бяха уговорили какво да вършат) се отзоваха с радост. Придружиха Навсикъл и останалото множество призовани гости (тъй като той устройваше общонародно жертвоприношение), Хариклея тръгна с дъщерята на Навсикъл и останалите жени, които с много увещания и молби едва я придумаха да отиде. Тя може би не щеше да склони, ако не беше намислила да използува жертвоприношението, за да отправи молебствия за Теаген.
Щом пристигнаха пред храма на Хермес (Навсикъл принасяше жертва нему, тъй като предпочиташе него пред останалите богове, като покровител на пазарите и търговците), заклаха веднага жертвените животни, Каласирид разгледа набързо вътрешностите им и изразът на лицето му издаде, че вижда различни — приятни и печални — случки в бъдещето. Тогава положи ръце на олтарния огън и привидно извади из пламъка нещо, което беше донесъл предварително.
— Ето, Навсикле — каза, — откупа, който боговете изпращат чрез нас за Хариклея.
И при тези думи му подаде един от царските пръстени, чудна божествена вещ от янтар, от чието гнездо искреше етиопски аметист. Той имаше големината на момичешко око, красотата му далеч надминаваше иберийските55 и британските аметисти. Те блестят бледочервено и приличат на розова пъпка, която току-що е обагрила на слънчевите лъчи развитите листенца на чашката си. А етиопският аметист дава огнен отблясък ярък и из дълбоко, като пролетта. Ако го заобръщаш в ръката си, хвърля златни лъчи, които не затъмняват окото с острота, но галят погледа със сиянието си. В него наистина е вложена по-благородна сила, отколкото в западните скъпоценни камъни. С пълно право носи името си и наистина става за носителя си „аметист“, защото го „запазва трезвен при пиршества“56.
14. Такива са всички индийски и етиопски аметисти. Но този, който Каласирид даде на Навсикъл, ги превъзхождаше още повече, на него беше врязано изображение на живи същества: момченце наблюдаваше от невисока скала овцете си и събираше по пасбището стадото със звуците на свирка. Овцете, както изглеждаше, се подчиняваха на мелодията на сирингата. Някой би казал, че носят златни руна. Това се дължеше не на художника, но на присъщия на аметиста блясък, който цъфтеше от гърбовете на животните. Личаха и веселите подскоци на агънцата. Едни от тях накуп се изкачваха върху скалата, а други се тълпяха в палав кръг около овчарчето, превръщайки възвишението в площадка за пастирска сцена. Трети буйствуваха в огъня на аметиста като в слънчево сияние и с края на копитцата тупкаха по скалата. По-големите и по-смелите изглежда искаха да прескочат през кръга, но бяха възпирани от изкуството, което беше обкръжило със златна рамка, като с кошара, леглото и скалата. Това беше истинска скала, а не подражание. Защото художникът беше очертал високите части на камъка и успял да покаже наистина това, което желае, като решил, че е излишно да се пресъздава камък в камък.
15. Такъв беше пръстенът.
Навсикъл беше смаян от неочаквания подарък и още повече се зарадва от стойността му, която според него беше равна на цялото му състояние.
— Аз се шегувах, драги Каласириде — каза той, — и не ставаше дума за такъв откуп. Исках, разбира се, да ти дам даром твоята дъщеря. Но понеже „преславните дарове на боговете — както казва поетът — не трябва да се отхвърлят“, приемам този пратен от бога камък убеден, че както винаги, така и сега Хермес, най-красивият и най-щедрият от боговете, ми праща тази находка, която наистина е дар, пратен до тебе чрез огъня. Затова може да се види как пръстенът грее от пламъка. Освен това според мнението ми най-прекрасна е придобивката, която не уврежда дарителя, а обогатява дарявания.
55
Иберийски, синоним на испански, според прастарото неиндоевропейско население на Испания ибери, дн. баски.