— Лека нощ, чичо Юлиус, приятни сънища! Лека нощ, госпожице Рог!
— А сега веднага да си легнеш — нареди госпожица Рог. И после си отидоха.
Дребосъчето се съблече и надяна пижамата си. Реши, че така е най-добре, в случай че на госпожица Рог или на чичо Юлиус им хрумнеше да се надигнат посред нощ и го видят, че не спи.
Дребосъчето и Карлсон си поиграха на „Черен Петър“, докато чакаха да заспят чичо Юлиус и госпожица Рог. Но Карлсон ужасно шмекеруваше и искаше през цялото време само той да печели, защото иначе нямало да играе. Дребосъчето му даваше възможност да печели колкото се, може повече, но когато накрая все пак си пролича, че Карлсон ще загуби едно раздаване, той на бърза ръка събра картите на купчинка и заяви:
— Нямаме повече време за карти, трябва да шетаме!
По това време чичо Юлиус и госпожица Рог вече бяха заспали без помощта на Сънчо и неговия чадър. Карлсон се забавлява доста дълго време, като прибягваше от вратата на едната спалня до другата, за да сравни хъркането им.
— Ха познай кой е най-добрият изследовател на хъркането в целия свят! — възкликна той очарователно и започна да подражава пред Дребосъчето как хъркали чичо Юлиус и госпожица Рог.
— „Гррр-пи-пи-пи“ — така хърка Юлчо Приказката, а пък Носорога хърка ето така: — „Гррр-аш, гррр-аш!“
После Карлсон се замисли за нещо друго. Бяха му останали още много бонбони, макар да бе почерпил Дребосъчето с един, а сам да бе изял десет. Затова сега трябваше да скрие някъде пликчето, за да му били свободни ръцете, когато започнел да шета. Освен това скривалището трябвало да бъде извънредно сигурно.
— Защото нали идват крадци — каза той. — Нямате ли желязна каса в къщи?
Дребосъчето заяви, че ако имали, най-напред щял да пъхне в нея Карлсон, но за съжаление нямали. Карлсон поразмисли известно време.
— Ще сложа пликчето в стаята на Юлчо Приказката — реши той. — Защото, когато крадците чуят „гррр-пи-пи-пи“, ще помислят, че там има тигър и не ще посмеят да влязат.
Карлсон бавно отвори вратата на спалнята. „Гррр-пи-пи-пи“ прозвуча още по-силно. Карлсон се захили доволно и хлътна в стаята с пликчето в ръка. Дребосъчето остана отвън да го чака.
След малко Карлсон се върна. Без пликчето. Но с изкуствените зъби на чичо Юлиус в ръка.
— Абе, Карлсон! — упрекна го Дребосъчето. — Защо ги взе?
— Да не мислиш, че ще оставя бонбоните си на съхранение при някой, който има зъби — рече Карлсон. — Представи си, че Юлчо Приказката се събуди през нощта и зърне пликчето! Ако тогава зъбите са му подръка, ще започне едно неудържимо ядене на бонбони. Но за щастие предотвратих това.
— Чичо Юлиус никога не би направил подобно нещо — увери го Дребосъчето — Никога не би взел дори един-едничък бонбон, ако не е негов.
— Глупаче, той може да помисли, че е дошла някоя фея от света на приказките и му е оставила пликчето — отвърна Карлсон.
— Как ще си помисли това, след като самият той го е купил — възрази Дребосъчето, но Карлсон не искаше и да го чуе.
— Освен това тези зъби ми трябват — заяви той и поиска някаква здрава връв, та Дребосъчето се прокрадна в кухнята и взе въже за пране от килера.
— Но за какво ти е всичко това? — попита Дребосъчето.
— Ще направя капан за крадци — обясни Карлсон. — Страшен, ужасен и смъртоносен капан за крадци!
И той посочи къде ще го постави — там, където тясното антре се свързваше с вестибюла чрез извит свод.
— Точно тук — каза Карлсон.
Във вестибюла от двете страни на свода стоеше по един масивен стол и Карлсон направи своя прост, но хитро замислен капан, като опъна въжето ниско над пода, почти до земята, напреки през отвора на свода и върза двата му края за яките крака на столовете. Всеки, който би поискал да влезе на тъмно от антрето във вестибюла, непременно щеше да се спъне във въжето.
Дребосъчето помнеше как Филе и Руле бяха дошли у тях миналата година, за да ги оберат. Бяха си отворили, като промушили една дълга тел през процепа на пощенската кутия и с нея дръпнали дръжката на вратата. Сигурно и сега смятаха да влязат по този начин и в такъв случай заслужаваха да се спънат във въжето.
Дребосъчето тихо се разсмя, а след това се сети за нещо, което го развесели още повече.
— Аз съм се тревожил съвсем напразно — каза той, — защото Бимбо така ще се разлае, че ще разбуди цялата къща, и тогава Филе и Руле ще се изпарят.
Карлсон го зяпна, сякаш не вярваше на ушите си.
— В такъв случай — произнесе той строго — аз пък съвсем напразно ще съм правил капан за крадци. И ти мислиш, че ще се съглася с това, така ли? Не, песът трябва да се махне, и то веднага.
Дребосъчето страшно се ядоса.