— Какво искаш да кажеш с това? Къде ще го дяна, според тебе?
Тогава Карлсон каза, че Бимбо би могъл да пренощува горе в неговата къщичка. Щял да си легне на кушетката на Карлсон и да си спинка сладко-сладко, докато Карлсон е навън по работа. А когато Бимбо се събудел утре сутринта, щял да затъне в кайма до коленете, обеща Карлсон, само и само Дребосъчето да се вразумял.
Но по тази точка Дребосъчето не искаше да се вразумява. Според него, Бимбо не заслужавал да бъде отстранен. А освен това нямало да е зле в къщата да има лаещо куче, когато дойдат Филе и Руле.
— Да, и ще развали всичко — каза горчиво Карлсон. — Никога не ми даваш да се забавлявам и само ми пречиш, та въобще вече не мога да гнервирам и да мразня и да фигурирам. Прави каквото щеш. По-важно е твоето псе да лае и да беснее по цели нощи.
— Не разбираш ли… — започна Дребосъчето, но Карлсон го прекъсна:
— Няма да играя! За в бъдеще си търси друг мразнител. Аз чисто и просто няма да играя.
Бимбо неодобрително заръмжа, когато Дребосъчето отиде и го измъкна от панерчето му, където току-що беше заспал, и последното, което Дребосъчето видя от своето куче, когато Карлсон се издигаше във въздуха с него, бяха две разширени, изненадани очи.
— Не се бой, Бимбо! Скоро ще дойда да те прибера — извика му Дребосъчето колкото можеше по-утешително.
След няколко минути Карлсон пристигна отново, весел и доволен.
— Имаш много поздрави от Бимбо. Ха познай какво каза! Колко е приятно при теб, Карлсон, каза той. Не може ли да стана твое куче?
— Ха-ха! Такова нещо не е казал!
Дребосъчето се засмя, защото знаеше чие куче е Бимбо, а и Бимбо си го знаеше.
— Добре, сега всичко е наред — заяви Карлсон. — Сам разбираш, че когато двамина са толкова близки приятели, както ти и аз, единият трябва понякога да отстъпва на другия и от време на време да прави това, което другият иска.
— Да, но винаги ти си другият — каза Дребосъчето и се разкикоти, защото си зададе въпроса, как всъщност Карлсон винаги успяваше да се наложи. Всеки човек би разбрал, че в една такава нощ като тази, най-разумно би било Карлсон да си легне горе на своята кушетка, завит презглава, а Бимбо да остане долу и да сплаши Филе и Руле, като се разлае така, че да се тресе цялата къща. А пък Карлсон я нагласи точно наопаки и почти успя да втълпи на Дребосъчето, че така е най-добре. Между другото, Дребосъчето нямаше нищо против да му повярва, защото дълбоко в себе си жадуваше за приключения и бе любопитен да види какво ще измисли Карлсон този път.
Карлсон се разбърза, защото смяташе, че Филе и Руле може да довтасат всеки момент.
— Ще измразня нещо, което ще ги умори от страх още от самото начало — закани се Карлсон. — И, честна дума, за тази цел изобщо не ми е притрябвало някакво си малко, глупаво куче.
Той изтича в кухнята и започна да тършува в килера, Дребосъчето боязливо го помоли да не вдига толкова шум, защото нали госпожица Рог спеше в стаята на Бетан, а тя беше точно до кухнята. Карлсон не беше и помислил за това.
— Върви да подслушваш на вратите — нареди той на Дребосъчето. — Щом като „г-р-р-р-пи-пи-пи“ или „гррр-аш“ секнат, ще ме събудиш, защото тогава става опасно.
Той се позамисли.
— Знаеш ли какво ще направиш? — рече той. — Ще започнеш да хъркаш, колкото ти глас държи. Ето така: „Гррр-аааах, гррр-аааах!“
— Но защо трябва да правя това? — учуди се Дребосъчето.
— Ами защото ако Юлчо Приказката се събуди, ще помисли, че чува Носорога, а ако Носорога се събуди, ще помисли, че чува Юлчо Приказката. Аз пък ще знам, че „гррр-аааах“ си ти, и ще разбера, че някой се е събудил и че става опасно, и ще се пъхна в килера да се скрия, хи-хи-хи, ха познай кой е най-големият хитрец в целия свят!
— А какво да направя, ако пристигнат Филе и Руле? — попита Дребосъчето доста уплашено, защото нямаше да е особено приятно да се намери сам във вестибюла, когато дойдат крадците, а Карлсон — чак в кухнята.
— И тогава ще хъркаш — посъветва го Карлсон. — Ето така: „Гррр-фю-фю-фю, гррр-фю-фю-фю“.
„Това е почти толкова трудно, колкото таблицата за умножение“, помисли си Дребосъчето. Как ще запомни всички тези „грр-пи-пи-пи“, и „гррр-аш“, „гррр-ааах“ и „гррр-фю-фю-фю“. Но той обеща да направи каквото може.
Карлсон пристъпи към лавицата с пешкирите и смъкна всички кухненски кърпи.
— Кърпите не стигат — каза той. — Но в банята сигурно има още.
— Какво смяташ да правиш? — попита Дребосъчето.
— Мумия — обясни Карлсон. — Една страшна, ужасна, смъртоносна мумия!
Дребосъчето не знаеше точно какво е мумия, но си представяше, че е нещо, което се намира в старите фараонски гробници в Египет. Просто някакви си мъртви царе и царици, които лежат в гробниците като неподвижни пакети с втренчени очи. Татко му веднъж му беше разправял за тях. Царете и цариците били балсамирани, каза той тогава, за да се запазели точно такива, каквито са били като живи, и били увити в много катове ленени парцали. Но Карлсон в никакъв случай не беше балсаматор, помисли си Дребосъчето, и попита изненадано: