Дълбаехме внимателно. Метър по метър. Час след час.
Копахме неспирно в продължение на две денонощия. В безжалостната жега на пустинното слънце. В нощния студ.
Най-сетне намерихме това, което търсехме.
Основи.
Основи, толкова огромни и солидни, че повече нямаше място за съмнение.
Бяхме открили Вавилонската кула.
2.
За да стигнем до оголената част от основата, трябваше да слезем по четири коси алуминиеви стълби, монтирани върху скеле в шахтата. Въздухът в този ров бе наситен с песъчлив прах и слънчева топлина. Земята беше пълна с остатъци от постройки, парчета глинени съдове и възмутени скорпиони. Солидна гумена тръба бълваше охладен въздух върху клетите копачи, които направо бяха готови някой да ги изцеди и закачи да съхнат. Когато с КК, главния археолог и главния инженер се събрахме долу в шахтата, копачите вече бяха разкрили няколко метра от основата. Стената се състоеше от колосални квадратни каменни блокове, изсечени и напаснати с впечатляваща прецизност. Беше си забележително. В района нямаше подобна скала.
КК удари стената с длан.
— Солидно нещо!
— Странно — обади се главният археолог. — Според Битие Вавилонската кула е построена от печени тухли и земна смола.
— Не бих се предоверявал на Моисей по строителни въпроси — възразих аз.
— Такива са били строителните практики по онова време — отвърна главният археолог.
— Невероятно — възкликна КК, — колко гладко са споени каменните блокове.
Погладих с пръсти повърхността на основата. Ще речеш, че цялата кула се е разпаднала и се е сляла със земните маси. През цялото време си бях представял как това, което търсехме, каквото и да беше то, бе погребано в седиментите от пясък, пръст и камъни. Тази основа обаче бе твърда като гранит.
Опитах да разчопля ръба с нокти. Нищо не се отрони.
Не знам как така успях да проумея пред какво точно се бяхме изправили. Може би покълващото у мен абсурдно подозрение за естеството на пазената от КК тайна. Може би пък спомените от семинар за древните строителни техники, в който участвах в Турция през 2003 г. А дали не беше чиста интуиция?
— Това не е камък — обадих се аз.
— Какво искаш да кажеш? — попита КК.
— Естествено, че е — възрази главният археолог.
— Вавилонците, построили тази кула, са имали две възможности — обясних аз. — Можели са да натоварят всичките тези каменни блокове от най-близката каменоломна. На няколко хиляди километра оттук. В пустинята. Непоносима робия. Или пък да съградят основите тук, на мястото на зикурата. Как бихте постъпили вие?
— Въпросът не е как ние бихме постъпили — отвърна главният инженер, — а с какви съоръжения и технологии са разполагали те.
— Какво се опитваш да кажеш, Бьорн? — попита КК.
— Тези блокове са лети.
— Лети? — избухна главният инженер.
— Лети — повторих аз. — Направени са от бетон.
КК и главният инженер ме погледнаха смаяни.
Главният археолог прокара ръка по повърхността на основата.
— Интересна идея. Само че по онова време този вид бетон не е бил разработен.
— Не са имали нито необходимите умения, нито съоръженията да излеят супербетон — отбеляза главният инженер. — Циментът, който са били в състояние да произведат по него време, е бил доста паянтов, не солиден. Неустойчив. Ако това тук е бетон, качеството и здравината му свидетелстват за технология, за която можем да им завиждаме и днес.
— Забравяте колко напреднали биха могли да бъдат древните култури — казах аз. — Вавилонците, египтяните и римляните са били изключително умели в отливането. Много от постройките им са се съхранили до ден-днешен.
— Под формата на руини — отбеляза главният археолог.
— Чакай сега — обади се главният инженер. Специалистът у него се бе разбудил и гореше от желание да постави един самонадеян археолог на мястото му. — Ако това тук е бетон — той потупа основата, — как ще обясниш факта, че здравината му не е намаляла за 4500 години?
— Мисля, че отговорът на този въпрос може да даде КК.
Той вдигна ръце, за да се защити.
— Нямам представа. Идеята на Бьорн обаче е интересна. Как иначе са щели да превозят всичкия този камънак дотук?
Отново погалих повърхността с пръсти.