— Не.
Изгледах го. Лъжеше ли? Постепенен протокол?
— Съжалявам — продължи той. — Примамлива теория. Трябва да призная. Разбирам защо питаш. Но… не.
Отговорът ме разочарова. Изпитвах сериозно задоволство от себе си, задето го бях прозрял. Не беше ли вярно?
— Не? Не е машина на времето?
— Не.
— И какво мислиш, че ще открием? Някакъв бог?
— Това — отвърна КК, — всъщност не е съвсем далеч от истината.
2.
Работата по отварянето на вратата започна точно в десет часа.
Главният инженер със скована усмивка на уста разпореди хората му да донесат шестте мощни магнита, които разопаковаха от специалните кутии и отнесоха до вратата.
— Трябва ли да спазваме някакви особени ритуали, учителю Белтьо? — попита главният инженер. Някои от колегите му се изкикотиха. — Може би някой магически танц?
— Допускам, че владееш вуду?
— Стига толкова, момчета — обади се КК. — Започвайте!
Първият магнит потъна на мястото си в символа на слънце с такава сила, че клетникът, който го държеше, навехна два пръста и се наложи да изтича до лекарския кабинет.
— Хайде да бъдем по-внимателни, а? — призова главният инженер. — За никъде не бързаме.
Да си кажа правата, струва ми се, че силата на магнитите изненада и него, също както и нас.
Друг инженер внимателно постави и останалите магнити върху символите слънца. Един по един.
Всеки от тях се привличаше от метала с мощен трясък, който подкрепяше моята теория.
Магическият метод на Белтьо.
Най-сетне три магнита бяха закрепени върху дясното крило на вратата и три върху лявото.
— Сезам, Сезам — измънка един инженер.
Нищо не се случи.
Тих кикот.
Някъде в далечината залая куче.
Нищо.
Абсолютно нищо.
Хубавото на теориите е, че изглеждат логични — ей така, на теория. Често са най-добри като хипотези. На ниво мисъл. Там им е мястото.
Чувствах известна нужда да последвам змията. Да изчезна. В някоя цепнатина. Вдън земя.
КК въздъхна. Не знам дали от мое име, или от свое собствено. Или и за двама ни.
Главният археолог заяви:
— Струваше си опита.
— Мислиш ли? — обади се главният инженер. — Наистина?
— Идеята беше доста добра.
Някои от инженерите пак се изкискаха.
— Такааа — обърна се главният инженер към КК. — Ще направим ли втори опит?
— Втори опит ли? — попита КК отнесено.
— С лост?
КК се колебаеше.
— Май нямаме друг избор.
В същия миг прозвуча плачевно скърцане. Всички се извърнахме към вратата. Крилата й започнаха да се плъзгат встрани. Бавно, безкрайно бавно.
Магическият метод на Белтьо.
КК се усмихна. Аз се усмихнах.
Главният инженер зяпна.
— По дяволите! — избухна той. — Как е възможно?
Вратите се отваряха сантиметър по сантиметър.
— Все още работи… — отбеляза КК лаконично.
— Магнитните ключалки не функционират така! — мелеше главният инженер. Избягваше погледа ми. — Какъв механизъм отваря вратите? За противотежест ли става въпрос?
Тогава вече ме погледна. Сякаш знаех отговора. Само махнах с ръце. Имам много идеи, но чак пък отговор!
— Така ли работи? — продължи той. — Магнитите задействаха отключващ механизъм, отместващ вътрешна противотежест? Но как е възможно подобен механизъм още да работи след 4500 години?
— Магия? — предположих.
Най-сетне движението спря. Вратите зееха широко отворени.
КК махна на мъж, подготвен със защитна екипировка, противогаз и фенерче. Той запристъпя в мрака подобно на нестабилен астронавт, за да провери качеството на въздуха с ръчен апарат за анализи. Не отчете нито отровни газове, нито бактерии в застоялия въздух. За всеки случай напъхаха във вътрешността на основата две гъвкави пластмасови тръби, всяка свързана с отделен агрегат, за да вкарат охладен свеж въздух.
3.
Помещението беше доста по-голямо, отколкото си го представях. От вратата се спускаше рампа, дълга около четири-пет метра. Покривът, върху който някога се бе издигала кулата на зикурата, се поддържаше от четири реда масивни колони.
На пръв поглед залата изглеждаше разочароващо празна, не по-различна от паркинг без коли. Сива. Гола. Представях си претъпкана съкровищница, преливаща от злато и статуи, сандъци с искрящи скъпоценни камъни, стени и таван, украсени с рисунки, позлатени фигури на божества и митологични релефи.