Както тук.
В ада.
Изведнъж се обърнах и хукнах нагоре по каменните стъпала.
— Бьорн? — викна КК след мен.
Аз обаче не спрях, преди да вляза в голямата зала. Останах там, задъхан, и се слях с диханието си, слях се със страха.
Когато чух по стълбата стъпките на другите, потърсих убежище в сенките. Осветявах с фенерчето най-тъмните ъгли, като навлизах все по-надълбоко в залата. Подът беше покрит с дебел слой прах, чакъл и пясък. Надзъртах любопитно във всяка камера, която подминавах.
Една от тях, средната, бе обрамчена с извита каменна конструкция. Спрях и осветих вътрешността й.
И замръзнах.
Най-напред реших, че сенките и лъчът на фенерчето са повлияли на зрението ми. Че очите и мозъкът ми са изтълкували погрешно нещо, което съвсем не се намираше само на няколко метра пред мен.
Тогава обаче с ужас осъзнах какво бях открил.
Направих несигурна крачка назад.
Чух стъпките на другите, които се приближаваха зад гърба ми; звукът от влачене и скърцане на гумени подметки по пясъка и чакъла върху каменния под.
Нищо — нищо от цялото безумие, изживяно през последните месеци — не ме бе подготвило за това, в което се бях втренчил.
Рим, май 1970
Докато караха през тесните улички на Трастевере, наизлязоха облаци. Небето доби заплашителен, сиво-черен цвят. „Облаците — мислеше си Джовани, — приличат на погрешно оцветен памук.“ Прекосиха Тибър, продължиха през центъра и излязоха на околовръстния път. През цялото време небето заплашваше всеки момент да се взриви в страхотен дъжд. Отклониха се по посока Неапол. При Сан Цезарео полицията проверяваше скоростта, но тях не ги спряха. Движението не беше натоварено. Джовани, притиснат между примипила и вратата, зяпаше темето на шофьора и червеното зарче, което се поклащаше на огледалото. На хоризонта блесна светкавица. Заприлича му на пламъците от дулата на огромни оръдия. Чуваха се далечни, тътнещи гърмежи. Или пък в гумите имаше твърде малко въздух. След няколко километра отбиха по страничен път, обърнаха и продължиха на север към Рим. „Искат да се уверят, че никой не ни преследва“ — реши Джовани. От двете им страни растяха високи дървета. Алеята бе дълга повече от километър. Той си представи как някога е водела към отдавна съборено имение. Никой от спътниците му не продумваше. Подминаха ферма със занемарени трактори на двора, някоя и друга каруца, подобно на останки от отколе забравено време. Джовани се сети за Силвана. За египтянина и декана Роси. За Лучана. За Енрико. Помисли си, че само за няколко часа животът му бе рухнал, но единственото, което имаше значение сега, бе Силвана. Всичко друго беше маловажно. Убийството. Бракът. Ръкописът. По-късно щеше да се оправя с тях. Само да спаси Силвана. Минаха през малко селце с тесни улички. Пред една тухлена къща група момчета ритаха топка към стената. Проследиха колата с вяли погледи. Когато прекосиха пустия площад, Джовани хвърли мимолетен поглед към църквата, чиито врати зееха отворени. Видя вътре кръста със Спасителя Исус Христос. Тайно сключи ръце. „Мили Боже. Скъпи Боже. Прости ми. Прости ми, че се съмнявах. Прости ми, задето си мислех, че си ме изоставил. Можеш ли да ми простиш? Не позволявай нещо да се случи на Силвана. Тя е само дете. Милостиви Боже на небесата, нуждаем се от теб повече от всякога. Помогни ни. Помогни на Силвана. Чуй молитвата ми, Боже. В името Христово, амин.“ Продължиха на североизток. Джовани никога не бе минавал по този маршрут преди. Небето се смрачаваше все повече.
— Манастирът, към който пътуваме — обади се главата на ордена и думите му прозвучаха толкова неочаквано, че Джовани се стресна, — е построен през Средновековието. През 1423 г. Монасите го изоставили през войната. През 1942 г. Думата изоставили не е точна. Орденът бил заклан от фашистите. Както сигурно Ви е известно, професоре, съществувал е нестабилен баланс на силите между католическата църква и фашистките движения. Орденът Света Дева Мария представлявал религиозна идеология, заплашваща принципите на Мусолини. Впоследствие никой не посмял да докосне имота — католиците от религиозно почитание, местните власти заради държавата и избирателите, а държавата — от страх да не се докосне до нещо, което в най-лошия случай би предизвикало сериозен конфликт с по-умерените сродни секти на Света Дева Мария.