Когато безумието те обкръжи, можеш да се скриеш на много места. Някои намират път за бягство в смеха. Други търсят сигурния пристан на отказа и отрицанието. Трети запушват уши и викат с пълен глас, лалалалалалалалала, за да заглушат онези, които не искат да слушат. Така сме устроени. Поне някои от нас. Такива като мен. Така избягваме и заобикаляме всичко, за което не искаме да знаем. Взирах се в КК, за да открия знак, незначителен знак, че ме занася. Лицето му обаче не издаваше нищо. Устните не потрепваха от потиснат смях. Очите не святкаха дяволито. Погледът му бе съвършено безизразен. Чакаше да асимилирам думите, една по една, и те да взривят убеждението ми.
Името му е Oûäh и е дошъл от космоса.
Аз съм рационален човек. Усетих, че започвах да се ядосвам. Да се плаша. Не разбирах защо. Дали част от мен, съвсем незначителна частичка, над която нямах пълен контрол, на практика претегляше вероятността твърдението на КК да е истина?
Името му е Oûäh и е дошъл от космоса.
Когато бях малък и бандата кръвожадни пирати с измамното название съученици ме изтезаваше из училищния двор и ме наричаше бледолики и червеноочко, като опитваше да ме надупчи с пронизващи погледи и прясно подострени моливи, аз обикновено бягах при госпожа Улриксен, милата и пухкава учителка по родинознание, която отговаряше за инспекциите през междучасията. В сянката на чудовищното гравитационно поле на госпожа Улриксен и на бюста й аз се чувствах защитен от пасажа Pygocentrus piraya, които се опитваха да ме докопат със зъби с надеждата да натъпчат устата си. Години по-късно, когато по обичай обядвах сам в кабинета си, разлистих вестника и открих статия за госпожа Улриксен. Спомням си как се вцепених, с увиснала в ръката филия и зяпнала уста. Там пишеше, че в продължение на петнайсет години тя била тормозена от колегите си в училището. Сега осъдила образователната система.
Разбира се, методите на колегите й били по-прикрити от тези на съучениците ми, но резултатът си оставаше същият. И тя като мен бе отритната. Нямаше място в общността. Изолирали я с мълчание, погледи, отблъскващи гърбове и хладни реплики. Госпожа Улриксен бе търсила убежище в самотата на претъпкания училищен двор. С матронената си пълнота тя се поклащаше по затвърден маршрут — от чешмичката към навеса, после към електрическия стълб — и по време на бавната си обиколка спасяваше загубеняците като мен от лакомия гняв на стадото. Никога не ми бе хрумвало, че и тя самата е била жертва. Винаги се сещам за госпожа Улриксен, когато нещо не е точно каквото изглежда; когато долавям нещо неизказано, нещо, което се крие между редовете и ме напряга.
Името му е Oûäh и е дошъл от космоса.
Още откакто за първи път погледнах с любопитство „Евангелието на Луцифер“ и по време на цялото дълго и объркващо издирване на решението на загадката, аз усещах присъствието на нещо друго, нещо, което ми убягваше.
Нещо като Oûäh…
В същото време обяснението на КК ми приличаше на удар с юмрук право в диафрагмата. От онези дето ти спират дъха. Като бруталното известие на лекаря, че страдаш от смъртоносна болест. Не искаш да слушаш, иска ти се да върнеш времето назад.
Oûäh от космоса…
Мислех си за госпожа Улриксен. Бягала е по своя си начин. На двора.
Аз пък нямах къде да избягам.
Рим, май 1970
Караха покрай порутена стена, дълга няколкостотин метра и скрила отчасти лозе, което някога трябва да бе принадлежало на имение или манастир, а сега го обработваше някой селянин от съседните стопанства. На места зидът се бе срутил и напомняше за руини от война. По ръба на канавката при манастирската стена растяха плевели, мимоза и бръшлян. С годините хората бяха захвърлили там и ръждясали варели, гуми за трактори, големи пластмасови бидони, дървени палети, акумулатори за коли, консерви от парафин, остарели шкафове с радиа, дамаджани и пукната вана. Колата завихряше облаци прах, които пудреха растителността край чакълестия селски път. Далеч на една нива се виждаше трактор с ремарке. Над него прелетя ято скорци. „Скоро ще завали“ — помисли си Джовани и подскочи напред, понеже шофьорът наби спирачките, за да избегне дупка на пътя. Над стената, между няколко дървета се мержелееше камбанарията на църква.
— Това е манастирът Света Дева Мария — обясни главата на ордена.
Джовани си припомни маслиновата горичка, където бе работил няколко седмици като момче. И до днес можеше да усети всички онези миризми; специфичният дъх на узрели на слънцето маслини, суха земя, листа и насекоми. С времето бе започнал да гледа на старите дървета с дълбоко почитание. Кората им бе надрана от ноктите на столетията. По някакъв чудноват начин му напомняха за баба му и дядо му. За седемдесет години времето бе превърнало лицата им в крехки карти на гаснещия живот. В сянката на маслиновите дръвчета младият Джовани за първи път бе размишлявал за хода на времето. Още тогава го порази мисълта, че времето не е просто линия, която животът следва неотклонно. Часовникът не измерва времето, мислеше си Джовани, а го кълца на малки парченца и внася ред.