5.
— Впечатляващо!
Виторио Тасо бе дребен човечец — нисък, стеснителен, с рехава косица и старомодни очила, които му придаваха вид на застаряващ интелектуалец. Сега стоеше на вратата между кабинета и коридора и приличаше на всичко друго, но не и на интелектуалец. Никой от нас не бе чул вратата да се отваря.
— Изправете се! Всички!
Гласът му звучеше твърде носово и пискливо, за да му придаде естествения авторитет, който би следвало да произтича от докторската степен, научния му curriculum vitae и глока, който бе насочил към нас.
Станахме. Началникът на охраната направи крачка встрани.
— Не мърдайте!
— Виторио… — обади се КК.
— Не! В създалата се ситуация ще ме наричате с истинското ми име. Брат Рац.
— Брат Рац… — повтори КК. — Както искаш. Допускам, че си вярващ дракулсънджеец?
— Посветен бях за дракулсънджейски монах още на тринадесет години. По него време живеех в манастира Сфънт Съндже от десет години. Монасите ме отгледаха.
— Ръкописът ли търсиш?
— Естествено.
— За съжаление ще трябва да те разочаровам.
— Къде е?
— Не е тук в лагера.
— Не подценявайте интелекта ми.
— Брат Рац, ръкописът служеше за една-единствена цел — да ни покаже местоположението на Вавилонската кула. На вас за какво ви е? Пророчествата, които вярвате, че се намират в третата част, не съществуват изобщо. Няма да откриете и думичка за Бог, Сатаната и costhul. Тълкували сте текста погрешно. Послушай ме! Вие…
— Къде е ръкописът?
— На сигурно място. Няма да го докопаш нито ти, нито братята ти от ордена.
Брат Рац пристъпи напред в стаята.
— Тогава ще го направим по другия начин. Първо ще застрелям Белтьо. После началника на охраната. Накрая и теб. В коленете. Накрая в корема. Казват, че куршум в корема е най-ужасният и болезнен начин да умреш. Все по някое време ще избереш да ми довериш къде е.
Той насочи погледа и оръжието си към мен.
Аз съм пъзльо. Страхът от болката и изгледите за внезапна и ранна смърт карат коленете ми да поддават. Хванах се за облегалката на стола, за да не падна.
— Какво ще правим? — попита брат Рац КК.
КК май отвърна, че било естествено да сподели къде се намира ръкописът, ако само това се изисквало. Ушите ми така пищяха, че не разбирах особено какво точно казва. След няколко секунди щях да съм готов припаднал. В случай че преди това не ме застреляха.
— Къде? — кресна брат Рац толкова силно, че гласът му пресекна.
Едва тогава забелязах двете червени точки, затанцували по челото му. Реших, че ми се привижда.
— Къде? — пак кресна той.
— Ей сега ще чуеш… — отвърна КК.
Снайперистите, научих по-късно, лежали в готовност в каросерията на един камион, паркиран пред главния щаб. Чували всичко чрез микрофон, който началникът на охраната носел.
— Знаехме, че той е предусещал как скоро ще го разкрием, а вие сте най-логичните му жертви — обясни началникът на охраната, когато опасността премина. — Предвидихме всичко. Когато станах и пристъпих встрани, се стараех да осигуря на снайперистите видимост и пространство за стрелба.
Когато двете червени лазерни точици се намериха една друга върху бледото чело на брат Рац, най-напред експлодира прозорецът, а после и главата му. Гледката не беше от най-приятните. Спомените и досега ме преследват. Хвърлих се на пода сред дъжд от счупени стъкла, но всичко вече бе приключило. Останките на брат Рац се къпеха в кръвта, съдържаща всичко свято за него.
Рим, май 1970
Светлина.
Интензивна, ослепителна светлина.
И въздух.
Задъхвам се. Кашлям. Пъшкам.
Въздух…
Засенчвам очи с ръка. Скимтя. Кашлям.
Оставят капака на пода. Светлината пробожда очите ми. Вдигат ме от ковчега. Нещо от мен остава. Вътре. Мият ме. Обличат ме. Мъжът с милия глас ми подава суха бисквитка и чаша сок.
Силвана седеше на стол в голямата, пуста трапезария на манастира. Раницата й беше на пода до нея. Блузката лепнеше по изпосталялото момичешко телце. Лицето й беше бледо и потно.
Джовани избухна в плач:
— Силвана!
Гласът му я накара да вдигне глава. Бегла усмивка. Само че не се изправи. Не се втурна към него. Просто си остана седнала на стола, леко настрана.