Какво сте направили с нея?
— Силвана, малкото ми момиченце!
Татко…
Виждам го в насрещната светлина.
Татко? Татко е дошъл да ме вземе. Или пък е някой, който прилича на него. Някой, облечен в тялото на татко, някой, който ме гледа с неговите очи.
Ло-Ло го няма. Все изчезва.
Силвана! — казва татко.
Той се втурна към нея и я вдигна на ръце. Тя отпусна ръчички около врата му.
— Силвана, Силвана, Силвана — шептеше в косата й, мазна и мокра от пот. Кожата й бе студена и лепкава. Остра миризма.
Той ме вдигна от стола, класът му идеше от много далеч: Силвана, Силвана, Силвана…
Опитвам да се усмихна. Този наистина ли е моят татко? Къде е мама? Къде е Бела?
Мирише като татко.
— Как се чувстваш, миличко мое?
Тя дишаше тежко.
— Татко е дошъл да те прибере. Мама те чака. У дома. Толкова се страхуваше за теб. Сега всичко ще се оправи.
Тя се вкопчи в него.
Той чуваше дишането й, ситно и накъсано.
— Всичко свърши, приятелче.
Сложи я на стола и хвана личицето й с две ръце. Божичко, какво са й сторили? Погледът й бе далечен и апатичен. Той погали студеното челце. Извърна се гневно към групата мъже зад него.
— Какво сте й причинили?
Главата на ордена пристъпи напред.
— Не е пострадала, професор Нобиле.
— Вижте я само!
— Нуждае се само от няколко дни на свеж въздух.
— Свеж въздух?
— Нищо не й се е случило.
— О, небеса, не можахте ли да я държите затворена в стая? В апартамент? Защо… това?
Главата на ордена бавно разпери ръце. Жестът го правеше да прилича на епископ в катедрала.
— Така е писано.
— Писано? Къде?
— В Светото писание.
— В Библията няма нищо — нито дума! — за подобни… ужасии! Нито дума!
— Професор Нобиле, съществуват и други свещени текстове. Изтъкнат теолог като Вас, разбира се, знае това.
— Вие сте побъркани, такива сте. Луди сте! Луди! Боже мой, не разбирате ли…
Силвана го дръпна за ръкава на якето.
— Човек трябва да се подчинява и да почита боговете си — обясни главата на ордена.
— Богове, а? Богове? Кои всъщност са вашите богове?
Татко…
Ядосан е. На мъжете.
Татко, не се сърди толкова.
По пътя обратно към Рим дъждът най-сетне заваля.
Силвана седеше в скута му. Главата на ордена и двамата мускулести мъжаги също бяха в колата. Следваше ги още един мерцедес с двама мъже. Внезапният пороен дъжд влачеше своите виещи се воали из околността. Капките барабаняха по покрива на колата и рикошираха от асфалта. Монотонното приспивно движение на чистачките му напомняше за метронома в дома на учителката по пиано, където ходеше на уроци, докато навърши дванайсет. Следобедният трафик към Рим намаляваше, но срещнаха плътен и равен поток от коли на излизане от града. Джовани се чудеше колко ли години ще прекара в затвора. Фактът, че Силвана бе отвлечена, може би щеше да бъде зачетен като смекчаващо вината обстоятелство. Това обаче не му даваше никакво право да прострелва и убива невинни египтяни. Дори и убийството да беше нещастен случай. Нямаше намерение да стреля, но разбира се, не трябваше изобщо да взима оръжието. Поне да не го зарежда. Убийство по невнимание, в най-добрия случай. Предумишлено убийство, ако не му повярват. Преднамерено, в най-лошия. Нали все пак бе изровил стария револвер, зареди го, отиде до университета, причака декана и египтяните. Май не беше чак толкова невнимателен, поне не в юридически смисъл, макар да нямаше намерение да стреля. Не трябваше ли да му повярват точно за това? Колко години можеше да очаква? Десет? Повече? Нямаше навика да обръща особено внимание на разпоредбите в наказателния кодекс. Според него престъпниците заслужаваха наказанието си. А сега той беше един от тях.
Силвана щеше да си живее добре с Лучана. Бедното момиченце. С баща убиец. Дали щеше да преодолее изживяния в ковчега ужас? Най-искрено се надяваше тази случка да не я бе съсипала. Как се отразява на душевността на едно дете, ако го напъхат в ковчег? Не знаеше. Толкова много неща не му бяха известни. Трябваше да потърсят професионална помощ. Дотук бе очевидно. Но дали Силвана бе получила трайни травми от престоя вътре? Май само времето щеше да покаже. Горкичката Силвана…