— Имаме причини да смятаме, че „Евангелието на Луцифер“, както и свещената Библия, крие предсказание, пророчество, което…
Той рязко притисна ръка към дясното си ухо, сякаш изведнъж го бе заболяло. В слуховия му апарат долових жужене на гласове.
— Къде? — извика той. Още жужене. — Код червено! — изкрещя във въздуха. — Трима са забелязани при Виале Чентро дел Боско!
— За какво говориш?
— Елате! Бързо!
Той задърпа мен и Моник към пешеходната зона. Малко зад нас чухме кола, която ускори и рязко наби спирачки. Извърнах се, но няколко дървета ми пречеха да виждам. Чух силни викове, няколко туристи се разпищяха, треснаха се врати на кола.
— Елате! Елате! — мелеше Алдо Ломбарди и ни влачеше напред през парка.
Рим, май 1970
Най-ужасно беше безсилието. Да не можеш да направиш нищо.
Джовани бе запалил лулата си, макар да седеше в гостната заедно с Лучана. Тя дори не забелязваше. Лучана искаше да се обади в полицията, но нали не бе чула колко сериозен и заплашителен беше гласът на мъжа. Ако не направите каквото Ви кажем, професор Нобиле, със съпругата Ви Лучана никога повече няма да видите Силвана. Гласът не оставяше място за съмнение, че предупреждението трябваше да се разбира буквално. И все пак изглеждаше противоестествено да не се обадят в полицията. Беше съгласен с нея. Въпреки всичко полицията имаше известен опит с тези неща. Но човек никога не знае. Ако поверят случая на някой неопитен или пък прекалено амбициозен главен инспектор, Силвана можеше да свърши като жертва на некомпетентността и честолюбието му.
— Смятам, че трябва да се обадим — заяви Лучана.
— Не чу ли какво казах?
— Все едно.
— Не си струва риска.
— Какво да правим тогава?
— Да чакаме.
— Да чакаме?
— Да чакаме!
— Какво?
— Да се обадят.
— Да чакаме… А какво ще стане като се обадят, Джовани?
— Ще изслушаме каквото имат да кажат.
— И какво пък може да искат от нас?
Той се опита да потисне усещането, че Лучана го упрекваше. За какво? Не ставай глупав, Джовани. Задето беше нескопосан. Непредприемчив. Слаб. „Какво би направил татко? — чудеше се той. — Какво би направил Енрико?“
— Не знаем какво искат.
— Не вярваш да искат пари ли?
— Пари?
— Че какво друго?
— Защо от всички хора на земята да отвличат нея, ако искат пари?
— Може да ни мислят за богати.
— Знаят имената ни. Знаят телефонния ни номер. Значи знаят и къде живеем. Знаят в какво училище ходи Силвана. Сто на сто знаят и какво работим. Отлично знаят, че не сме богати.
— Тогава защо…
— Не знам!
Тя се сепна.
— Извинявай. Не исках… Извинявай. Не знам. Не знам нищо повече от теб. Нищо не разбирам.
— Боже мой! Джовани! Може ли да е някой от клиентите ми?
— Какво искаш да кажеш?
— Някой недоволен от продажба на жилище.
— И ще тръгне да отвлича Силвана?
— Мислиш ли, Джовани? Че някой недоволен клиент иска да си отмъсти?
— Разбира се, че не.
— Случва се някой да продаде или закупи апартамент и да остане доста недоволен.
— Няма значение. Това не е причина да отвлечеш дъщерята на брокера.
Бела дойде при него и положи глава в скута му. Той я почеса зад ухото. Лучана си наля чаша вода. Телефонът звънна. И двамата подскочиха. Спогледаха се.
— Джовани…
— Да?
— Няма ли да вдигнеш?
Той взе слушалката.
— Да? Нобиле.
— Джовани, Умберто е. Притеснявам ли те?
— Умберто?
— Да, Умберто!
— Да?
— Умберто Джали! Не разпозна ли гласа ми?
— Извинявай, Умберто, разбира се. Бях се отнесъл, дремех на дивана, очаквам друго обаждане.
— Съжалявам, че те събудих. Исках само да бъдеш в течение, ако нямаш нищо против?
— Разбира се. В течение?
— Разопаковах ръкописа и направих начален анализ. Исках само да ти кажа, че е в отлично състояние!
— Хубаво.
— Запечатването и съхранението няма как да са били по-добри. Материалът изглежда като нов. Не мисля обаче, че е фалшификат.
— Радвам се да чуя това, Умберто.
— Станало ли е нещо?
— Не, не. Просто съм леко замаян. Сънен.
— Да не си сръбнал?
— Сръбнал?
— Да. Да се почерпиш? Заслужил си го!