Евангелието на Луцифер

— Съвсем не. Не.

— Не звучиш на себе си.

— Казах ти, спях.

— Говори ли с dottore Роси?

Докторът по теология Салваторе Роси беше декан на факултета.

— Не? Защо?

— Той дойде точно след като ти си тръгна.

— Заради ръкописа?

— Искаше да поговорите за нещо.

— Ами?

— Каза, че ще ти се обади.

— За какво?

— За ръкописа, разбира се. Не е ли звънял?

— Не.

— Толкова напираше да говори с теб. На мига.

— Сигурно ще се обади скоро.

— Ще наминеш ли утре?

— Утре?

— Да.

— Не знам дали… утре… ще имам възможност… може да се наложи да пътувам…

— Да, да. Това има ли нещо общо с ръкописа?

— Не, не. Или пък, да.

— Добре. Няма да те безпокоя, Джовани, сигурно си много зает.

— Благодаря, че се обади.

— Мини през мен веднага щом се върнеш.

— Разбира се, Умберто, непременно.

— Ще се чуем, професоре.

Когато затвори, Лучана се взираше в него с ококорени очи.

— Знаеше ли той нещо?

— Умберто? — Той опита да си представи как ли разговорът им е звучал на Лучана. — Той се обади за ръкописа.

— Ръкопис?

— Онзи, който донесох от Египет.

— Боже мой, Джовани, какво правим? Какво ще правим?

Той разпали лулата.

— Чакаме. Това правим.

— Какво чакаме?

— Нали ти казах, да се обадят.

— Няма нужда да ми говориш с този тон.

— Извинявай. Трябва да се опиташ да разбереш.

— Да разбера? Какво има да разбирам?

— Нямат никаква полза от Силвана, ако не получат откуп. Ще се обадят.

— Божичко, Джовани, ами ако… — Не можа да довърши.

— Какво искаш да кажеш?

— Та тя е само на десет. Десет!

— Не мисля, че става дума за нещо… такова.

— Сигурен ли си?

— Искат пари.

— Да. Пари.

— Принудени са да се обадят. Казаха, че ще се свържат с нас.

— Кога?

— Откъде да знам — извинявай, но не знам нищо повече от това, което ти казвам. Казаха, че ще се обадят.

— Но колко дълго трябва да чакаме?

— Не знам.

— Трябва да разбират, че ние седим тук и… чакаме!

— Сигурно скоро ще се обадят.

Той стана и отиде до прозореца. Уличното движение се буташе и стрелкаше напред в какофония от шум. Нормалността на ежедневието му изглеждаше чужда. Обидна. Двойка влюбени вървяха ръка за ръка и се смееха на нещо. Как могат? Покрай редиците коли лъкатушеше мотопед. Минувачите бързаха по тротоарите, през улиците. Колите спираха и надуваха клаксони. Всичко си беше както преди. Силвана обаче я нямаше. Контрастът между всекидневието и сполетялата ги драма го правеше раздразнителен, не му даваше мира, плашеше го. Бела отиде до него и задращи крака му с лапа. През прозореца той проследи полицейски мотоциклет, който си пробиваше път през трафика. На стълбището навън се тресна врата. Дори не знаят, че Силвана я няма. Остави лулата си на перваза.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита той.

— За пиене?

— Чаша вино?

— Не, благодаря.

— Питие?

— Не съм жадна.

— Нещо за нервите, може би.

— Не мисля.

— Не, май идеята е глупава.

Тя го погледна.

— Възможно ли е да има нещо общо с ръкописа?

Тази очевидна мисъл не бе минавала през ума му.

— Джовани?

— Имаш предвид „Евангелието на Луцифер“?

— Да. Не чу ли какво те питам?

— Опитвам се да мисля.

— Какво е мнението ти?

— То не струва чак толкова много. В действителност може да се продаде за доста пари, ако Луиджи намери правилните купувачи, но… Не. Твърде абсурдно е. Никога не съм чувал някой да отвлича деца, за да си подсигури откуп под формата на антики и културни съкровища.

— Но възможно ли е?

— Разбира се, че е възможно. Просто е напълно… абсурдно.

— Защо?

— Невъзможно е да предложиш подобна ценност на пазара.

— Къде е той?

— В университета.

— В кабинета ти?

— При Умберто. Затова се обади.

— Трябва да им го дадеш.

— Ръкописа?

— Ако това е, което искат. Чуваш ли?

— Естествено! Да не мислиш, че ще застраша живота на Силвана заради някакъв си древен ръкопис?