Нищо, освен бюрокрация и формалности… Консерватор Тарас Корольов бе обсебен от стремежа си да попречи на мумията да предизвика безплодна борба между музеи, църковни и обществени институции. В продължение на столетия монасите от Киево-Печерската лавра бяха събирали и преписвали многочислени религиозни текстове. А каква полза? Още си лежаха струпани в архивите на музея. След революцията през 1917 г. сбирката била игнорирана. Архивът потънал в забрава и безразличие. Комунистическите институции явно не се бяха интересували от религиозното изучаване на християнски ръкописи. По-късно цялата работа се закучила поради липса на пари, борба за надмощие, бюрокрация.
— За да удостоим ръкописа със заслужено внимание — обясни той, — трябва да го изследваме. Да го датираме с C14. Да го преведем, разтълкуваме, да открием контекста му. Ние не разполагаме с необходимите ресурси.
— Все още не разбирам каква е моята роля тук.
— Искам да вземеш ръкописа в Западния свят! Искам да го разучиш с ресурсите и познанията, които ти и твоите колеги притежавате.
— Но какво ще кажат украинските служби, ако учен чужденец изнесе подобен ръкопис от страната?
Той ме изгледа. Продължително.
— Не — избухнах аз.
— Сега схващаш ли защо ти се обадих, Бьорн Белтьо, тъкмо на теб?
— Не можеш да ме молиш за това!
— Подобен ръкопис заслужава да бъде изследван. Професионално.
— Искаш да го изнеса от Украйна контрабандно?
— Ти не си като другите. Прагматик си. Не приличаш на формалистите и бюрократите. Ти си истински учен, Белтьо. Любопитен си. Любознателен.
— Та ти не можеш да ме молиш да изнеса ръкопис от страната контрабандно!
И все пак можеше.
И го направих.
Съдбата е тъкан от нишки — видими и невидими, преплитащи се в шарки, които рядко забелязваме, преди да стане твърде късно. Когато се сбогувах с консерватор Тарас Корольов на летището, аз го видях за последен път.
Убиха го някоя и друга седмица по-късно, както и останалите, ненадейно въвлечени във вихрушката около ръкописа.
II. Апартаментът
1.
Осло
22 май 2009
Никога не си подготвен да откриеш труп. Вярвайте ми. Имам известен опит.
Издигащото се пред мен здание приличаше на непревземаема крепост. Със своите ниши, шпилове и стилизирани бруствери лесно би се вписало в ролята на кулиси от отминала епоха. Стените от червен гранит и тухли бяха покрити с отдавнашни пълзящи лози и непокорен бръшлян. Туфи тревица и изнемощели лалета едва дишаха по тесния кант растителност между фасадата в стил Югенд и оградата от ковано желязо, държаща простите хорица на сигурно разстояние отвън на тротоара.
Стълбището носеше отпечатъка на отживяла пищност, шепот от миналото, допълнен с ламперия от благородни видове дърво, парапети в стил ар нуво и таван, изрисуван с пухкави херувимчета и пърхащи ангелчета. Влачех се нагоре стъпка по стъпка подобно на старец. Бях скапан след полета. Мъкнех и куфар. Всяка крачка отекваше. Като по филмите. Лицето ми проблясваше в бяло по лъскавите панели на стените. Задъхан, застанах на площадката пред двойната входна врата от махагон и матирано стъкло. Позвъних. Звънецът издаде дрезгав тон, сякаш не беше съвсем здрав и имаше нужда от шал и хапчета за гърло. Винаги звънях у Кристиян, макар да разполагах с ключ за вратата. Така ми се струваше най-естествено. На никого не му се ще да се натрапва.
През осемнадесетте години на познанството ми с писателя Кристиян Кайсер никога не го бях чувал да говори за някого с пренебрежение. Хубав човек беше. Темпераментът му, сух, британски, бе елегантен и приглушен. Познаваш типа. Винаги си спомня името ти, както и това на бившата ти жена, на децата, тия хулигани, на ерделтериера Трикси, изчезнал в планината миналата година. Той самият бе образ, който не се забравя лесно. Мършав. Рязък и груб като призрак. Преди злополуката да го прикове към инвалидната количка, в която така и не се почувства на място, той изглеждаше доста по-висок, отколкото бе всъщност. Носеше костюм и папийонка. През пролетта обичаше да кичи ревера си със свежо цвете. Неукротимите му рунтави вежди приличаха на сбъркали мястото си мустаци. Непрестанно мигаше, нещо като тик. Сивата му коса бе зализана назад и му придаваше вид на благ селски поп.