Чаках го. Обикновено ме канеше да вляза. „Използвай ключа! Защо съм ти го дал според теб?“ Днес обаче не чух и гък.
Асансьорът за инвалидната количка бе на втория етаж. Значи във всеки случай си беше у дома. Асансьорът, вграден след инцидента (злополучна комбинация: твърдоглав ватман, пиян писател, пешеходна зона), бе довел до протести и извънредно заседание на собствениците. Те смятаха, че Кристиян Кайсер трябваше да се пресели другаде.
Кристиян беше историк, автор на научнопопулярни книги. През последните години нито една от тях не се бе продала в по-малко от петдесет хиляди екземпляра. Книги като „На Изток с Один“, „Викингите по Нил“ и „Норвежкото наследство на рицарите тамплиери“ бяха събудили научен дебат, който, заедно с красноречието, остроумието и необичайния му външен вид, бе превърнал Кайсер в обичан гост по петъчните телевизионни предавания. Когато деканът Трюгве Арнцен с обичайното си твърдоглавие отказа да финансира изследването на ръкописа, аз се обърнах към Кристиян. Дълги години планирахме да напишем книга заедно. Най-сетне разполагахме с проект — мистериозен ръкопис, който бях изнесъл от Украйна. Това можеше да се превърне в основа на нашето сътрудничество. Макар да не знаехме нищо особено за пергамента, издателството на Кристиян клъвна на нашата стръв — мумия! сатанински символи! загадъчни знаци! — и ни дари с щедър аванс. Деканът ме пусна в неплатен отпуск с особена охота. Така не му се налагаше да ме вижда.
Пак позвъних. Кристиян трябваше вече да е станал. Беше ранобуден. Не чуваше ли звънеца?
Снощи той ми позвъни по телефона в Рейкявик и ме помоли от летището да отида право при него. „Трябва да обменим информация“, обясни той със завален смях. Бе издирил някаква жена в Париж, която познаваше двойка в Амстердам, изучавала присъствието на трикветра и Мелек Таус в средновековни ръкописи. Обещаваща следа. Аз самият бях прекарал няколко дни при водещия изследовател на ръкописи на Исландия. Професор Тран Сигурдсон не просто бе директор на исландската колекция от ръкописи в института „Арни Магнусон“ в Рейкявик — най-напред беше мой приятел, имах му доверие.
Къде остана Кристиян? Дали не му се е случило нещо? В ролята си на ангел спасител представлявах окаяна гледка. Чувствах се крайно замаян след полета. Парализиран. Пътуването не ми понася. Не действа добре на сетивата ми. Вади ми душата.
Накрая отключих сам. Разколебан и предпазлив. Като натрапник.
2.
Апартаментът беше огромен. Вътре можеше да пращаш цели училищни класове и никога повече да не ги видиш. Вселена от всекидневни и спални, стаи за прислугата и коридори, водещи към вечността.
Сутрешният вестник се валяше на пода в антрето. Кристиян имаше обичая да го вдига с щипци от изтривалката на площадката.
Изритах обувките си.
— Кристиян?
Котаракът му ми отвърна несигурно. Сър Франсис. Персиец. Благоприличен сноб. Макар да бях идвал многократно през годините, той така и не ме опозна.
Паркетът бе лакиран наскоро. Можех да се огледам в него. Два пъти в годината Кристиян наемаше фирма, която да свърши тази работа. Долових слабата миризма на нещо сладникаво, подправено, непознато. Тамян? Странно. Единствените аромати, с които се обкръжаваше Кристиян, бяха „Мартел“, пури „Алехандро Робайна“ и „Dior Homme“.
— Кристиян?
Надзърнах в обширната кухня. Празно. Нямаше и петънце. Като в мебелен каталог. Теракота. Шкафове от червеникав бук. Слънцето блещукаше през прозореца по пяната в мивката. Нито една чинийка, нито чашка. Кутията за хляб бе затворена по предписание.
Сър Франсис седеше на дивана в гостната с плюшени завеси. Погледна ме. И аз го погледнах. Измяуках. Той нищо не каза. Погледът му бе тежък и мрачен, страшно жълт. Май му липсваше само един джин с тоник.
Почуках на вратата на спалнята.
— Кристиян?
Тишината и миризмата на тамян почваха да ми лазят по нервите.
— Буден ли си?
Колебаех се. В спалните има нещо лично, така е и със съня, с миризмата на тяло, със сънищата, пропили стените. Никога не знаеш какво рискуваш да откриеш, щом отвориш вратата на спалня.
Почуках по-силно.
— Кристиян?
Да беше по-млад и здрав, щях да го сваря в леглото, пълно с омаяни жени от някой читателски кръг. Това време обаче отдавна бе отминало.