Не е ясно кой е нападнал манастира, нито с каква цел. Няма сведения за ранени. Местни източници съобщават, че 20–25 паравоенни командоси в камуфлажни униформи нахлули в манастира в 2:30 през нощта и напуснали мястото няколко минути по-късно.
Според местните източници войниците отнесли реликва с историческа и религиозна стойност, но информацията не е потвърдена.
Никой от манастира не пожела да се изкаже по въпроса.“
Струваше ми се, че съм чел около половин час, когато установих, че бях прекарал в архива повече от два часа и половина. Вдигнах очи и погледът ми попадна върху лице, което разпознах. Той се изненада също колкото и аз. Не успявах да го разпозная. Спомних си кой е едва когато свали очилата си. Виторио Тасо. Семиотикът, когото срещнах у Алдо Ломбарди. Той се притесни от срещата ни, сякаш бяхме стари колеги, сблъскали се в съмнителен сексшоп. Разменихме няколко думи, преди Тасо да се върне към задачата си — издирваше някакъв кризмон от герб, принадлежал на краля на остготския крал Теодорих Велики. Аз пък върнах всичко, за което се бях разписал, и се насочих към паркинга. По пътя се обадих на главен инспектор Курт Хенриксен от уличен телефон. Той потвърди, че са го осведомили за отвличането и спасителната акция, както и че са били арестувани десет мъже, всичките заподозрени в участие в трите убийства.
— Какво всъщност става, Белтьо? — попита той.
Казах му истината — че си нямам понятие.
Потръпнах, когато забързах през паркинга и отключих колата. Този път не ме чакаха никакви откачалки. Нито монаси, нито охранителите на паркинга. Карах спокойно по римските улици. КК ми бе разрешил да паркирам бричката в задния двор. С Моник бяхме поканени на вечеря у тях в седем и половина.
2.
Случва се да бъдеш пленник, без да го подозираш. Доста съпруги биха ме подкрепили. Осъзнаваш го едва когато си въобразиш, че можеш да разпериш крилете на свободата и с изумление и възмущение установиш, че някой ти ги е клъцнал.
След обилна вегетарианска вечеря с вино и кафе с коняк и ликьор, аз и Моник се оттеглихме в стаите ни. КК имаше работа в посолството и остана с Алдо. Замислих се дали да не взема с нас и бутилка вино от бара в стаята и да почукам у Моник. Човек никога не знае какво може да се случи. Отворих барчето и обхванах бутилката с ръка — Accordini Amarone della Valpolicella Classico Acinatico от 2005 г. — само че при допира на дланта до студеното стъкло куражът ми изневери. Легнах на леглото, както си бях с дрехите, и се втренчих в тавана, питах се какво ли би казала Моник, какво ли би направила, ако застанех на прага й с бутилка, две чаши и идиотска усмивка. Навярно щеше да се усмихне съчувствено и да ме отпрати. Или пък да приеме една чаша, само за да ме утеши. После се замислих за всичко, което бях чел през деня. Не можех да подмина факта, че мистерията ставаше все по-обаятелна и аз, макар и неохотно и колебливо, вече се поддавах на гравитационното й поле. Малко по-късно — разпален от мисълта да остана насаме с Моник в едно помещение — събрах смелост и отидох при нея с бутилката и две чаши. В ключалката светеше. Почуках. Тя отвори веднага и се втренчи в мен, след като най-напред се отдръпна от изумление. Сякаш очакваше някого, но не мен. Цяла пропаст от смущение зейна, когато вдигнах бутилката и чашите с думите:
— Помислих си, че можем да пийнем малко. Да успокоим нервите. Знаеш… Но май не е много удобно.
Едва тогава забелязах, че си бе облякла палтото. Зад нея бяха приготвени куфарите и чантите й.
— О, мили! — написа тя. — Съжалявам! Не мога. Тъкмо тръгвам. Мислех, че е шофьорът.
— Къде отиваш?
— Вкъщи.
Виното и чашите тежаха като олово в ръцете ми. Вкъщи… Дори не смяташе да се сбогува.
— Дирк — написа тя. — По-зле е. Трябва да бъда с него. Надявам се разбираш.
— Ще се върнеш ли?
Тя ме погледна с израз, който трудно можех да разтълкувам.
Усетих как очите ми се напълниха със сълзи. Стоях си в коридора, на прага на жената, която се бях надявал да съблазня, или тя мен, с бутилка вино, две чаши и унизителното чувство, че не само ще ме отхвърли, но и изостави.
Моник поклати глава, сякаш прозря всичко:
— Съжалявам, Бьорн — написа тя. — Наистина! Трябва да отида при него.
Исках да й кажа толкова много неща. Например, че бях влюбен в нея. Че беше невъобразимо красива. Но как да признаеш нещо подобно на жена, която се прибира при умиращия си съпруг? А и най-вероятно си мисли, че си доста безинтересен образ.