— Ами… — Смятах да й пожелая всичко хубаво, може би да се позасмея, но усетих как гласът ми секна и не казах нищо повече.
Мислех си, надявах се да ме последва по-нататък в това приключение, чак докато стигнем до отговора на мистерията. Както винаги обаче си правех сметките без кръчмаря. Поне в усмивката й прозираше мъничко нежност. Чух зад нас да се отваря врата. Шофьорът.
— Има ли полети толкова късно вечерта? — попитах, най-вече за да кажа нещо, което нямаше да разкъса гласа ми.
— Ще взема частния самолет на КК — написа тя.
— Ясно. — Не подозирах, че има частен самолет. — Е, благодаря ти за всичко. — Ето такива неща не трябваше да казвам. Гласът ми потрепери на последните думи.
Тя ме погали по бузата.
За да прикрия навлажнените очи и руменината, аз се проврях покрай нея, оставих бутилката и чашите на шкафа и помогнах на шофьора за багажа й. След като наместихме всичко в колата, с Моник се прегърнахме. Ухаеше приятно. Chanel №5.
— Vaarwel, Бьорн Белтьо — написа в тефтера си.
Не бях сигурен дали означаваше сбогом или само довиждане.
3.
Потеглиха, а аз останах на широките стъпала отвън. Проследих колата с поглед, докато се загуби в уличното движение. Ръмеше. Слязох на тротоара стъпало по стъпало. Покрай мен избръмча камион. Група пешеходци свиха откъм ъгъла и пак ме върнаха на първото стъпало, изчезвайки в облак от чужди езици, жестове и чадъри. Някакъв импулс ме накара да ги последвам. След няколко минути се намирах на Пиаца Навона. Тълпата пешеходци се раздели, сякаш всички се бяхме скупчили на поле с магнитни полюси. Маневрирах между групите влюбени двойки, обкръжили фонтаните, през шума на смях и целувки, и слязох до Корсо Виторио Емануеле II. Почти бях стигнал Пиаца Венеция, когато на тротоара точно пред мен свърна дълъг, черен седан. Задният прозорец се спусна.
— На разходка ли си излязъл? — попита КК.
— Да. А ти? Да ме следиш ли си излязъл?
— Съвсем не. Идвам от посолството. Бяха така любезни да ми предложат превоз до дома. Забелязах те на тротоара.
Пропуснах да отбележа колко заобиколен път бяха избрали.
— Моник замина.
— Знам. Дирк. Не му остава много. Бедният човек. Искаш ли да влезеш?
— Трябва ли?
— Разбира се, че не.
Седнах до него. Бях се измокрил. Никой от двама ни не продума по целия път.
IV. Килиите на монасите
1.
Десетимата монаси бяха настанени в отделни килии в отдавна закрит арест, който КК бе наел от италианските власти. Ето такива неща уреждаше КК.
Улицата пред затвора беше отцепена и я охраняваха въоръжени войници, carabineri, охранители от затвора и обикновени полицаи. Над района кръжеше военен хеликоптер. Аз, КК и шофьорът трябваше да покажем документи за самоличност и подпечатани пропуски, за да ни пуснат да минем.
В задния двор чакаше още един контингент въоръжени войници.
— В бойна готовност са — обясни КК, сякаш беше най-нормалното нещо на света. — В случай че някой направи опит за спасителна акция.
Редицата килии се намираше в коридор с обелена мазилка. Слънцето светеше през тесни, подобни на цепнатини прозорци високо на стените. Коридорът понамирисваше на стара урина, пръст и почистващи препарати.
Един от пазачите отключи първата врата, белязана с огромна цифра 1 с плътен туш направо върху боядисания в сиво метал. Веднага разпознах младия монах с големия нос. Седеше на леглото си, окован с вериги за стената. Бяха съблекли черното му расо и сега носеше корава, сива затворническа униформа.
Когато влязохме в килията, той вдигна поглед, но извърна глава, щом разбра кои сме. Опитах се да завържа разговор. Той обаче не ме погледна. Накрая се отказахме от опитите за контакт с него и продължихме към следващата клетка.
Същото.
Бегъл поглед. Нито дума.
Пазачите безизразно отваряха врата след врата, за което трябваше да завъртат по два огромни ключа в ключалките.
Никой не желаеше да говори. Никой нямаше и дума за споделяне с онзи, когото се бяха опитали да убият.
2.
В последната килия, номер десет, лежеше изисканият мъж, наречен примипил.
Той кимна, когато аз и КК престъпихме прага на килията. Сякаш ни очакваше.
— Длъжни са да мълчат. — Акцентът му беше по-силен, отколкото си спомнях. — И мъчения няма да ги накарат да проговорят.
— А кръвопускането? — попитах дръзко. Все пак и той бе прикован за стената.