— Главното тук и сега е, че има хора, при това страшно много, които вярват в пророчеството за сина на Сатаната. Вярват, Бьорн! Склонни са да стигнат далеч, за да бъде изпълнено. Чакат Сатаната и сина му! Точно както цялото християнство е очаквало възкресението Христово в продължение на две хиляди години. Всичко това обаче е задънена улица в сравнение с всичките теории и хипотези, над които работим от години. — КК си дръпна от пурата. — Нека те предупредя за пръв и последен път: Теориите са сложни и на пръв поглед слабо правдоподобни за непросветените.
— И тайни?
— Ще си получиш отговорите. — Жарта по пурата бавно се придвижваше нагоре. — Имаме три хипотези. Базират се на информацията, с която разполагаме от първите две части от „Евангелието на Луцифер“ и препратките към третата част в други текстове.
— Чакай, чакай. Да не искаш да кажеш, че притежавате първите две части?
— Да. Та ние не сме се опитвали да скрием това.
— Нали уж се изгубили? Не са ли изчезнали?
— Навремето, да.
— Сега обаче са се намерили?
— Притежаваме първа и втора част от „Евангелието на Луцифер“. Ти, скъпи приятелю, имаш третата.
— Първа част е екземплярът на Джовани Нобиле…
— Техническият консерватор в университета е направил фотографско копие.
— А втората…
— … си я взехме от манастира на дракулсънджейците.
Припомних си новината, която прочетох в тайния архив на Ватикана.
— Вие ли сте били? Откраднали сте ръкописа от манастир?
— Да? — КК ме погледна с престорена снизходителност. — Бьорн. Откраднахме го от банда религиозни фундаменталисти с почти същото чувство за чест и същия светоглед като Ал Кайда. Сравни го с отмъкването на лоста от крадец с взлом. Или компютъра на хакер.
— И какво ще правят дракулсънджейците с моя ръкопис, ако вече са изгубили техния?
— Налага се да допуснем, че си имат копия.
— Значи вие сте чели първите две части?
— Да. И първия път, когато четохме първите две части на ръкописа заедно, осъзнахме колко точно и сложно са свързани, и колко сме зависими от третата част, за да открием някакъв смисъл в цялото. Четивният текст в лявата колона е сам за себе си. Пророчески и митологичен Апокалипсис, включващ биографията на автора. Символите и знаците в дясната колона обаче не могат да се четат по същия начин. Безсмислени са без третата част. Предполагаме, че трябва да се чете вертикално, не страница по страница, а последователно от първата до последната. И така, разработили сме три хипотези на базата на сведенията ни и ги преследваме. А дали някоя от тях е вярна, ще разберем едва — той ме погледна втренчено, преди да продължи — когато ни дадеш третата част.
Докато размишлявах над факта, че каза когато, не ако, КК вдиша тютюневия дим дълбоко в дробовете си.
VI. Орион
— Какво криеш от мен, КК?
Полунощ. Седяхме на тясната тераса пред гостната. Долу на улицата беше тихо. От време на време минаваше някоя кола или мотоциклет. КК бе донесъл бутилка „Пиемонт“ и две високи чаши. Бях му разказал за детството и приключенията си по света.
— Нека отговоря на въпроса ти с въпрос: Защо не смееш да ми се довериш?
Засмяхме се. Един на друг. На себе си. Всеки за себе си.
— Разделяш истината на малки, извадени насила порции — отвърнах. — Правиш всичко, за да държиш картите плътно до гърдите си. Преструваш се, че ме въвеждаш в нещата, а всъщност ми подаваш трохи. Какво криеш? Каква е тази тайна, която не искаш да споделиш с мен?
— Тайната не е тайна, ако я споделиш.
— Дали пък няма да откриеш, че ще стана по-сговорчив, ако ме посветиш. Аз съм археолог, КК. Работата ми е да бъда любопитен. Искам да знам. Трябва обаче да си открит.
— Слушам те.
— Ти знаеш всичко за мен. А аз — нищо за теб. Доктор си по астрофизика в Станфорд. Административен ръководител на Проекта Луцифер. Не знам почти нищо повече.
— В много отношения приличам на теб, Бьорн. Обичам нещата да се вършат.
Бялото вино блещукаше с лъскав сребрист оттенък. Около лампата над нас кръжеше торен бръмбар, после се блъсна в лампата и падна на пода със сух, фатален пукот.
— Женен ли си? — попитах.
Въпросът го изненада. Това и беше целта. Той остана така, зареял поглед пред себе си, и най-сетне отговори: