Какво знаеш, Карл Колинс? Какво отказваш да споделиш с мен?
КК изпи чашата си до дъно.
— Лека нощ, Бьорн. Помисли над това, за което говорихме. Става ли? Не само заради мен. То касае и теб в същата степен. Важно е да се доверяваш на хората.
Рим, май 1970
Когато Лучана се прибра, вече минаваше един. Хвърли на Джовани въпросителен поглед — нещо ново? Той поклати глава. Тя закачи палтото си и влезе в гостната. Изглежда се беше къпала. Джовани надушваше миризмата на афтършейв и цигари дори през аромата на шампоан, сапун и парфюм. Дали пък не си въобразяваше? Може да се е изкъпала, преди да излезе от дома. Може да е прегърнала някого. Например Енрико. Защо пък да не прегърне собствения си шеф? Той осъзна колко нелепи и ирационални мисли му идваха. Подозрението беше част от него. Никой мъж не може да има млада и красива съпруга, без да му се налага да потиска тези безумни бодежи на ревността.
— Къде беше?
— Навън.
— Навън…
— Не ме свърташе тук.
— Можеше да се обадят.
— Не издържах повече, Джовани.
— Сигурно. Разбирам.
— Не можех да седя и да чакам, да чакам, да чакам шибания му телефон да звънне.
„А очакваш аз да имам сили“ — помисли си той.
— Не съм свикнал да чувам псувни от теб, Лучана.
— Така ли? Наистина ли го мислиш?
— Не исках да кажа това.
— Някой е отмъкнал дъщеря ни! Джовани! Чуваш ли? По дяволите! Ти никога ли не се ядосваш? По дяволите! По дяволите, по дяволите, по дяволите! — Тя заплака. — Извинявай. Аз…
Той я утеши. Тя се успокои.
— Къде беше… навън? — Опитваше се да звучи естествено, тривиално.
— Бях… в офиса.
Паузата не продължи повече от частичка от секундата. Той обаче я долови.
Офиса…
— Три часа?
Тя срещна погледа му; не сега, умоляваха очите й, моля те, не сега.
— Не си им разказала за Силвана?
— Естествено, че не.
— Как е Енрико?
Пак този… поглед.
— Той… добре е. Защо питаш?
— Интересувам се от всичко, което те занимава, знаеш.
Тя го погледна, явно разколебана как точно да тълкува двусмислицата.
— Аз не съм кой знае какъв мъж, нали. — Той повдигна брадичката й с показалеца си и я погледна право в очите, сякаш погледът му можеше да й обясни всичко, което криеше дълбоко в себе си. — Кажи го направо, Лучана, не мислиш, че съм кой знае какъв мъж.
— Джовани, плашиш ме.
— Няма какво да ме щадиш.
— Защо говориш такива неща?
— Смяташ, че трябваше да подхвана това другояче?
— Не е вярно.
Поривът на гняв и самосъжаление вече бе отшумял. Той отиде в кухнята и изпи чаша вода.
— Взе ли ръкописа? — попита тя, когато се върна в гостната.
— Не.
Разказа й за случилото се. Лучана пак се разплака.
VII. Молитва в кърви
1.
Рим
14 юни 2009
Голите монаси лежаха, окъпани в кръв и слънчева светлина, подобни на бели като мрамор, изкривени восъчни фигури.
Смъртта винаги настъпва внезапно. Два фара на магистралата. Ледена висулка в сърцето. Спукана артерия, острие на нож, пламък, тумор. Дори и за неизлечимо болния, чакал със седмици и месеци да се измъкне, насъбрал най-близките наоколо си — шептящи, очакващи — смъртта настъпва изневиделица. Сега? Вече? Такава е тя.
Но това…?
— Боже мой — изстена КК.
Навсякъде имаше кръв. По пода. По стените. Дори на тавана. Ранното утринно слънце се лееше през продълговатите прозорци на килиите високо на стената. Светлината играеше в отраженията на кръвта, съсирена на тъмночервени шарки.
Наложи се да извърна глава. Задъхах се, опрях ръце на стената. Стисках очи, докато се борех с пристъпите на гадене и неверието.
Гласът на КК:
— О, небеса, какво се е случило тук?
Гласът на началника на охраната.
— Не го проумяваме!
— Сънната артерия?
— Изтръгната и прерязана.
Клане. Кървава баня.
Мислех си: „Толкова много кръв ли има в човешкото тяло? Пет литра… Могат ли пет литра кръв да омажат толкова невъобразимо наоколо?“.