Всички, които се гнусят от кръвта, мислят за цвета й, консистенцията и убеждението, че мястото на кръвта е вътре в тялото, не навън. Съвсем малко се сещат за миризмата. Острата, металическа смрад. Чувствителен съм към миризми. Бях усетил вонята на кръв дълго преди да отворят вратата на коридора с килии. През цялото време се опитвах да дишам през устата.
Девет от труповете лежаха на леглата си. В смъртта си изглеждаха така, сякаш спяха. Някои бяха сключили ръце върху гърдите си. Един лежеше с широко зейнала уста като застинал в беззвучен писък. Друг се взираше празно във въздуха. Сякаш за да им попречат да се втурнат към вратата, веригите все още ги приковаваха към стената. Затворническите униформи бяха накъсани на ивици и захвърлени в ъгъла.
2.
— Всички врати — уверяваше ни началникът на охраната, — бяха здраво заключени, когато открихме мъртвите по време на обиколката за закуска в седем и половина.
Бяхме се преместили в стаята за пазачи в коридора с килиите. Миризмата на кръв проникваше чак дотук.
— Възможно ли е да са се избили помежду си? — попитах.
— Вратите бяха заключени отвън. С два ключа.
— Ами ако някой е успял да се сдобие с ключовете?
— Невъзможно!
— И все пак ако?
— В килиите няма оръжия, никакви ножове, дори ножчета за бръснене.
— Колко души са били дежурни през нощта?
— Три отряда пазачи. Осемнайсет въоръжени мъже. Двама в коридора. Четирима в стаичката. Шестима в задния двор. Шестима на улицата.
— Възможно ли е някой да е успял да се промъкне покрай охраната, да проникне в заключените килии, да избие монасите, пак да заключи вратите и да изчезне?
— Не.
— Това означава, че пазачите трябва да са били замесени?
— Никога! Това са отбрани мъже. Лоялни. Доверени.
— Професионални войници?
— Най-добрите.
— Всеки наемен войник може да се подкупи…
— Не и моите хора!
— … ако цената е достатъчно висока.
— Отказвам да слушам тези обиди.
— Разпитани ли са?
— Разбира се. Всички, които са били дежурни през нощта, все още са по местата си. Ако стояха зад убийствата, отдавна да са избягали.
— Освен ако не са останали, за да не бъдат заподозрени те самите.
— Не само, че сте невероятно подозрителен, а сте и безподобен интригант.
— Кога са умрели?
— Според предварителната преценка на лекаря всички са издъхнали около 5 — 5:30 сутринта.
— По изгрев — обади се КК. — Тогава дракулсънджейците отнемат живота на жертвите си. На зазоряване, по съмване, в проблясъка, между нощта и деня.
3.
В навалицата от пазачи, лекари и следователи един човек се набиваше на очи. Беше пълен, с рехава коса, бяла риза и синя вратовръзка с монограм. Въпреки увисналия корем, бръчките, изтънялата коса и потните кръгове под мишниците, той приличаше на пакостливо момченце, току-що покатерило се в дървената къщичка на бука, откъдето планираше нова серия бели в махалата.
— Марк! — викна му КК.
Марк страдаше от задух и се движеше толкова рязко, че изглеждаше като фигурка от филм, заседнала в прожекционния апарат. Когато се обърна и забеляза КК през омазаните стъкла на очилата си, той грейна с цялата си закръглена приветливост. Сякаш клането не го засягаше.
— Това е Бьорн — обясни КК. — Бьорн Белтьо.
— А, археологът! Човекът с ръкописа! — Марк срещна погледа ми с преливаща усмивка и си стиснахме ръце. — Маркус Вандерлейден III. Повечето ме наричат Марк. Същото е. Дядо ми бил кръстен на Марк Аврелий. Аз да си кажа. Знаеш ли го? Императорът? Марк Аврелий Антонин Август! — Той оповести името толкова високо и тържествено, че доста от пазачите му хвърлиха кисели, сънени погледи. — Не обръщай внимание на това трети. Баща ми е сноб. Единствената причина да бъда кръстен на дядо, е, че винаги си мечтал да има син на име Маркус Вандерлейден the fucking III. Като че ли съм крал. Надяваха се да поема банката, а аз взех, че разтърсих цялото проклето, префинено родословно дърво от прекрасните му там корени чак до аристократичната корона, като записах международна политология и се хванах с публична администрация. Още не могат да преодолеят шока. Ето ти и цялата ми житейска история накратко.
— Какво правиш тук? — попитах.
— Тук? Тук в затвора? Тук в Рим?