— Марк е от моя щаб — обясни КК. — Той…
Прекъсна го някакъв вик.
— Господин Колинс? — Началникът на охраната махна на КК да отиде при него в клетката на примипила.
— Е, какво правиш тук, в затвора?
— Добър въпрос. Дяволски добър въпрос. Какво, по дяволите, правя тук? — Той се замисли, сякаш въпросът бе породил екзистенциална мистерия. Най-сетне изглежда се осъзна. — Трябва да ти покажа нещо.
Той ме завлече в първата килия. Монахът с големия нос лежеше като в спокоен сън сред локва съсирена кръв. Гол. Кървав. Блед. Не изглеждаше особено истински. Сякаш трупът му бе заменен с кукла.
Тъй като стените на килията бяха омазани с кръв и впечатленията бяха тъй потресаващи, аз забелязах думата едва когато проследих погледа на Марк.
На стената някой бе нарисувал трикветра и с големи, ръкописни букви бе изписал с кръв:
„SFANT“
Полази ме чувство на страх и отвращение.
Кой бе написал думата? Монахът — преди да умре? Убиецът?
— Същите думи ги има във всички клетки — обясни Марк.
— Какво са написали?
— Не знам. Различни неща.
— Които означават?
— Още нямаме представа. Трябва да ни ги преведат. Мислим, че е румънски. Монасите са написали послание със собствената си кръв, преди да умрат.
— Защо?
— За дракулсънджейците всичко, изписано с кръв, носи сакрален смисъл. Кръвта е свещена. Формулирайки послание, написано с кръвта на много умиращи, те увеличават силата на молитвата. По същия начин в християнската вяра се смята, че молитвата на събралата се енория тежи повече пред Бог. Ела!
Във втората клетка лежеше монах с извърнато към вратата лице, сякаш за нищо на света не му се искаше да пропусне реакциите на влизащите. Физиономията му бе застинала в безумна гримаса: очите диво ококорени, устните дръпнати назад, оголили зъбите. На стената бе написал:
„SANGE“
Стичащата се от буквите и трикветрата кръв бе образувала тъмночервени нишки.
— Доста зловещо, а? — измънка Марк.
— Първо „сфънт“. После „съндже“. Манастирът им се казваше „Сфънт съндже“.
— Вярно. На румънски означава нещо от сорта на Свещена кръв.
Единствено килията на примипила бе недостъпна, тъй като следователите работеха там. Аз и Марк записахме различните думи, докато влизахме от килия в килия. Накрая разполагахме със следния списък — всяка дума бе следвана от трикветра:
„SFANT SANGE MAESTRU SATANA
DORMI CADAVRU PIRAMIDA TREZI
HARGA-MË-GIDDO-DOM“
— Какво ти говорят тези думи? — попита Марк.
— Не много, освен свещена кръв. Предполагам, че Satana е Сатаната. Harga-mё-giddo-dom означава Страшния съд.
„Но защо пък точно тези думи — тези безсмислени думи?“, питах се аз. „Защо не са написали кой ги е убил?“ Този въпрос ме наведе на едно внезапно и безумно прозрение. С неохота отгатнах какво се бе случило. Погледнах към Марк.
— Май и ти разбираш какво е станало?
— А ти?
— Така мисля.
— Трябва да си поговорим. Можеш ли да дойдеш в посолството след няколко часа?
— Посолството?
— Там работя.
— Дипломат ли си?
— Да си кажа право, работя в ЦРУ.
4.
— Бьорн…
Ако един вик може да бъде наречен колеблив, то това беше колеблив вик.
КК стоеше пред килията на примипила. В гласа му долових странна нотка. Сякаш имаше лоша новина, която предпочиташе да ми спести. Махна ми да отида при него, стисна ме нежно за ръката и ме въведе в килията.
Каталептичният спазъм е един от неприятните феномени в съдебната медицина. Човек, който умира при екстремно физическо или емоционално напрежение, може да се скове и да остане вкаменен в изкривената поза от мига на смъртта.
Примипилът беше единственият от десетимата монаси, който не лежеше на леглото си. Вместо това бе коленичил в молитва.
Ето как бе умрял — гол, коленичил, молещ се — а кръвта шуртяла от тялото му. Така бе застинал. Главата му беше извърната нагоре. Сякаш търсеше с поглед бога или дявола, на когото бе посветил живота си. Коленете му бяха на пода. Лактите — на дюшека. Дланите с дългите му пръсти бяха притиснати една в друга. Устата зееше наполовина отворена. Доближех ли ухо до устните му, сигурно щях да чуя отгласа на последната му молитва…
На стената, почти скрити сред произволните шарки на кръвта, забелязах трикветра и шест думи върху бежовата боя.