— Професоре! Джовани! Нобиле! — сряза го деканът, като наблягаше на всяка сричка.
Джовани тръгна към египтянина с куфарчето. Уплашеният човек го остави на стъпалата и вдигна ръце. Джовани посегна към дръжката. Същото направи и другият египтянин. Задърпаха се за куфарчето. Със свободната си ръка египтянинът се опитваше да докопа пистолета. Джовани го прибра към себе си. Египтянинът го задърпа за ръкава.
— Пусни! — извика Джовани на италиански.
Египтянинът замахна.
Изстрелът прозвуча, когато юмрукът уцели Джовани по рамото. Туристите на Пиаца дела Пилота се разкрещяха. Египтянинът пусна куфарчето. Димът от барута беше парлив. Джовани най-напред си помисли, че е стрелял във въздуха. За малко! Египтянинът се олюля надолу по стълбите. Седна на едното стъпало. Джовани откри, че той имаше дупка на якето малко под лявото рамо. Кръвта се стичаше по сивия му панталон. Египтянинът се сви на кълбо и застена. На стъпалото вече се бе образувала локва кръв.
— Извинявай — измънка Джовани.
Сякаш всички на Пиаца дела Пилота бяха замръзнали. После изведнъж хукнаха да бягат, като по сигнал. Някои пищяха. Раненият египтянин се завъртя на една страна.
— Спрете кървенето! — поръча Джовани на другия.
После осъзна, че го бе казал на италиански. Деканът Роси се понесе назад, далеч от стъпалата, умолително вдигнал и двете си ръце във въздуха. Шофьорът на фиата отдавна бе отпрашил по площада. Джовани слезе по стълбите, остави куфарчето на задната седалка и затръшна вратата на колата, заобиколи я и се настани зад волана. През отворения прозорец вече се чуваше сирена. Той включи на първа и опита да ускори. Двигателят изръмжа. Фиатът бавно се понесе напред. Замириса на изгоряла гума. Тогава Джовани забеляза, че ръчната спирачка беше вдигната. Освободи я. Фиатът подскочи напред през пиацата. Ускори по Виа деи Лукези и свърна вдясно по Виа дела Датария. Рим гъмжеше от сирени. Като излезе на Виа Национале, срещна няколко полицейски коли и линейки. Те обаче не се бяха сдобили с информация за колата беглец.
А ако те го преследваха, похитителите, то отдавна се беше изкопчил от тях.
Паркира фиата на няколко пресечки от дома си, прикрит зад контейнер за боклук в заспала задна уличка. С малко късмет някой крадец на коли щеше да офейка с него и да заблуди полицията. Притича до главната улица и отвори вратата на местния си продавач на тютюн — на име Джовани, точно като него самия, поради което се бе самопровъзгласил не само за негов постоянен доставчик на пресен тютюн за лула, но също и за сродна душа и другар за цял живот. Звънчето на вратата издрънча въодушевено. Продавачът на тютюн, който изглеждаше висок 120 см и също толкова широк, седеше на стол зад тезгяха.
— Джовани! — възкликна Джовани.
— Джовани! — възкликна и другият Джовани.
Това беше неизменната им шега.
— Как само изглеждаш! — отбеляза търговецът, намеквайки за якето и шапката.
— Трябва да ми помогнеш — отвърна професорът.
— Винаги на твоите услуги!
— Сериозно. От теб завися!
— Още повече се радвам, че мога да услужа.
— Отнася се за живота и смъртта на Силвана. И не се шегувам.
Лицето на продавача — оформено от сив мустак, рошави вежди, камбест нос и дълбоки пори — доби сериозен вид.
— Случило ли се е нещо с малкото ангелче? — Той беше един от малцината непознати, от които Силвана бе очарована.
Джовани му подаде дипломатическото куфарче.
— Може ли да пазиш това, докато дойда да си го взема?
— Разбира се, приятелю, разбира се.
Търговецът пое куфарчето.
— По-добре го скрий.
Той отиде в задната стаичка и го прибра в някакъв шкаф.
— Да не го даваш на никого, освен на мен.
— Разбира се, че не.
— Никой, абсолютно никой, освен мен, не бива да се докосва до куфарчето.
— Разбрано, друже.
— Дори полицията.
Търговецът повдигна вежда.
— После ще ти обясня. Разчитам на теб!
— Бъди спокоен.
Той излезе от магазинчето през задната врата, задния двор и мазето. Озова се на странична уличка на няколко пресечки над блока, в който живееше. Нахлупи шапката над очите си и притича през улицата. Допускаше, че онези наблюдаваха входа, но нямаше как да ги види. Може да бяха наели някой от апартаментите на улицата им и го следяха, скрити зад някоя завеса. Влезе и хукна нагоре, като вземаше стъпалата две по две. Часът беше четири без пет.