Разгледах първата страница на ръкописа под стъкления купол на средната колона. Втората част от „Евангелието на Луцифер“. Дори през дебелото предпазно стъкло можеше да се види, че пергаментът беше от същия материал като третата част. Мек, вечен.
— Знаете ли как е препариран пергаментът? — попитах.
— Все още работим над анализите — побърза да отговори д-р Гордън.
— Но сигурно си имате някаква теория?
Погледът й потърси подкрепа у КК, който обясни:
— Досега се концентрирахме главно върху съдържанието. Не сме обръщали особено внимание на качеството на пергамента, нито на техниката за препарирането му.
— Датирали ли сте го?
— От съдържанието можем да си извадим извода…
— Имах предвид датировка с Въглерод 14 на самия пергамент.
Д-р Гордън и КК се спогледаха:
— Не успяхме.
— Не е ли комично?
— Да. Странно е.
Пак тези погледи.
От: Примипила
Изпратено на: 15.06.2009 18:22
До: Легата
Копие до: Главата на ордена
Тема: Доклад: Оксфорд
Код: S/MIME PKCS7
„Доминус!
Установено е местонахождението на Бьорн Белтьо в Оксфорд. Подсилили са американската охрана на всички места, които той посещава. Ето защо се налага да добием обща представа за мерките за сигурност, преди да отведем Белтьо.“
XI. Молбата
1.
Оксфорд
15-16 юни 2009
Мислех, че ще се върнем в Лондон, но КК пожела да нощуваме в Оксфорд. Ръководството на проекта разполагаше с имение с големи и малки апартаменти на няколко пресечки от лабораторията за ръкописи. КК се настани в тристаен на втория етаж. Аз получих по-малък апартамент на третия.
Направих си нов адрес в hotmail и изпратих писмо на Тран, за да се уверя, че всичко е наред, както с него, така и с ръкописа. След това писах и на главен инспектор Хенриксен и го осведомих за всичко случило се, както и за местонахождението си. Той отговори на мига. Норвежката полиция била известена за развоя на събитията от италиански колеги още предишната сутрин. До няколко седмици се очаквал и италиански полицейски доклад. Разследването на убийството на Кристиян Кайсер било временно преустановено. Изглежда виновните били изклинчили от наказанието, пишеше Хенриксен лаконично. Или са се самонаказали, помислих си аз.
След като се разлогнах, изтрих историята, кеш паметта и бисквитките. За по-сигурно.
Когато 45 минути по-късно слязох във всекидневната, Моник се наслаждаваше на чаша шери, докато КК я осведомяваше за събитията от последните дни.
— Моник! — възкликнах аз със зле прикрито въодушевление.
— БЬОРН!!! — написа тя в тефтерчето си с игриви печатни букви.
Радостта да я видя отново бе тъй главозамайваща, че изпитах желание да я притисна към себе си и да покрия лицето й с влажни целувки като малко кученце. Все пак се задоволих само с прегръдка. Придадох си съчувствено изражение и попитах как е Дирк.
— Не е добре.
— Влошава ли се?
Осъзнах какъв щеше да бъде отговорът още преди да задам въпроса. Моник кимна. Погледна ме, сякаш се колебаеше дали да сподели нещо.
— Просто го кажи — обади се КК и сам се поправи: — напиши.
— Дирк иска да говори с теб.
— Дирк? За какво?
— Сигурно се досещаш.
Моник носеше лаптоп с вградена уебкамера и го постави на масата пред нас. Логна се в MSN, кликна два пъти върху Дирк в списъка си с контакти и се отвори прозорец за разговор. Установиха връзка. Видях ръка, която пипкаво се опитваше да настрои камерата. Дрезгавият глас на Дирк: „Така“. На екрана се появи стената зад него. Той намести камерата и изпитото му лице дойде в средата на изображението. Лицето на умиращ.
— Здравей, Моник, приятелче.
Моник му прати въздушна целувка.
— Здрасти, Бьорн. Ей, и това е начин да се срещаш с хората. Съвременни технологии! Здрасти, Карл.
— Дирк! — поздрави КК.
Познаваха ли се?
Дирк прочисти гърлото си в серия кашляне и гъргорене.
— Благодаря, че пожела да ме изслушаш, Бьорн.
— Само това оставаше.
— Както знаеш, аз съм болен.
— Знам, Дирк.
— Догодина щях да навърша 80. Представяш ли си? За мен обаче няма да има догодина. Далеч не искам да влагам твърде много сантименталност и самосъжаление, Бьорн, но всеки ден може да ми бъде последен. Така е. Примирил съм се с тази съдба. Всички сме смъртни. Рано или късно идва и нашият ред. Животът е просто отлагане на неизбежното. Не се страхувам.