— За ордена на дракулсънджейците всичко това е било изопачена форма на религиозна церемония, изпълнение на прастари пророчества. Вярата ги е заслепила. Направила ги е безкомпромисни.
Преместих поглед от екрана към КК, който ме зяпаше с безизразната физиономия на учен.
— Не мисля, че мога напълно да разбера колко ужасна може да бъде подобна съдба — казах.
— В ковчег… — каза Дирк.
— Но какво е станало с нея? Няма ли да ми разкажеш края? — Устата ми бе пресъхнала. — Момичето умряло ли е в ковчега? Къде е изчезнал Джовани Нобиле?
През мрежата от кабели между Амстердам и Лондон той ме погледна с празния поглед на умиращ.
— По този въпрос — завърши Дирк ван Рийсевийк с гъргореща въздишка, — историята не казва нищо.
2.
— Трябва да те питам нещо, Моник.
КК ни бе оставил. Началникът на охраната го повика. Аз и Моник останахме във всекидневната. Тя взе тефтерчето и химикалката и ме погледна въпросително.
— Нищо не проумявам — признах. — КК и Дирк се познават?
— Да — написа тя. Буквите бяха неравни, досущ като треперещ глас.
— Това означава ли, че през цялото време си познавала КК и Алдо Ломбарди?
— Малко.
— Каква е твоята роля?
— Не ми ли вярваш?
— Защо Дирк те помоли да отпътуваш с мен?
— Трудно му беше. Да ме изпрати далеч от дома.
— Но е искал да бъдеш плътно до мен?
— Знаеше, че ти си ключът.
— И е бил склонен да те използва?
— Дирк е запознат със заслугите ти.
— Но — защо?
— Едно нещо го поддържа жив: надеждата да узнае!
— Да узнае?
— Дали всичко това си е струвало.
— Струвало си е какво?
— Изследванията. Себеотрицанието. Всичката работа. Година след година. Божичко! Мразя този ръкопис! — Избликът дойде изненадващо. Буквите станаха големи, писецът задълбаваше в хартията. — Дирк може да умре всеки момент — продължи тя. Химикалката остана върху тирето.
— И заради душевния покой на Дирк ти искаш да им дам ръкописа?
— Те… — написа тя, но задраска думата. — Ние не сме мошеници. Искаме да стане най-доброто. Всички ние. Довери ни се. На Дирк. На КК. На мен. — Писецът се зарея на милиметър над листа, преди да продължи: — Къде е ръкописът?
3.
Когато КК се върна, разказа, че забелязали четирима мъже в миниван, подозрително паркиран малко по-нагоре на улицата. Двама от пазачите се приближили, но колата се оттеглила в задънена уличка, където я блокирал боклукчийски камион със спукана предна гума. Един от мъжете в колата открил стрелба срещу охранителите на КК. Когато малко по-късно полицията пристигнала, и четиримата вече се били застреляли в главите. С един и същи револвер. Един след друг.
Всичките носели на врата си верижки с бронзови амулети. От едната им страна имало трикветра, от другата — пентаграм.
4.
На следващата сутрин Моник се върна при Дирк.
Не знам дали причината беше страхът й да не умре, или просто осъзнаха, че вече нямаше да спечелят нищо, като я държат плътно до мен.
Или пък гледаше да се отърве от присъствието ми.
Когато слязох от стаята си за закуска, тя стоеше в антрето с куфара и палтото си.
Deja vu.
Спрях и я погледах няколко секунди, преди да ме забележи. Тя кимна сякаш в безмълвно потвърждение, че напуска и мен, и преследването на евангелието. Усетих, че щях да си имам проблеми с гласа, затова не казах нищо. Само отидох до нея и я прегърнах, малко по-продължително.
— Трябва да се прибирам — написа тя.
— Разбирам.
— Дирк.
КК дойде откъм стълбището.
— Колата е готова. Добро утро, Бьорн.
Той смъкна куфара й долу.
— Защитени ли сте в Амстердам? — попитах. — Двамата с Дирк?
Тя кимна.
— Още нещо — написа тя. — Независимо какво си мислиш за мен: аз винаги ще остана твой приятел. Винаги. Харесваш ми.
Не помръднах.
— Не ти е лесно да се доверяваш на хората, Бьорн. Все ти срещу тях. Бьорн срещу всички. Ако има в какво да се усъмниш — намерение, мотив — избираш да мислиш най-лошото, но невинаги другите са твои противници и врагове. Не е вярно, че останалите имаме лоши намерения. Помисли над това.
Сигурно тази беше най-дългата реплика, която я бях виждал да пише.
Тя ме погледна в очите. Нейните бяха пълни със сълзи. Моите също.