и хоризонта просветляла
и тихо утринннк повява
и ден полека води пак,
Когато зиме леден мрак
полвината земя покрива
и сънен — в глуха тишина,
при замъглената луна
лениво изтокът почива —
на петлицата на свещта
унесено четете тя.
XXIX
Обикна да чете романи
и заживя като насън;
плениха я с измами странни
Жан Жак Русо и Ричардсън.
Баща й бе добряк прекрасен,
Но изостанал от века си,
отвикнал книги да чете —
безвредни — смяташе — са те
и безполезна занимавка,
та не следеше в своя дом
дали не е опасен том
укрит под нейната възглавка.
А за жена му, то се знай,
бе Ричардсън любим безкрай.
XXX
Но не за туй, че бе прочела
романите на Ричардсън,
че пред Ловлас бе предпочела
изискания Гранднсъп:
а просто някога Алина,
московска княжна и роднина,
с възторг говореше за тях.
Сгодиха я. Прие със страх,
прие, да не обиди мама.
Но беше си избрала друг
и смяташе, че за съпруг
от него по-прекрасен няма.
А тоя Гранднсън бе франт,
млад комарджия и сержант.
XXXI
Обноски, вкус у нея — същи
като у този хубавец.
Но без и да я питат в къщи,
заведоха я под венец.
Замина тя със скръб в сърцето
на кроткия си мъж в селцето;
сред чужди щом се озова,
тя охка, плака месец-два,
държа се хладно със съпруга,
едва не стигна до развод,
но свикна с новия живот,
зае се с труд и стана друга.
Привичката е дар в света —
заменя щастието тя.
XXXII
Тъй навикът, природа втора,
скръбта й сладко потуши.
Едно откритие наскоро
напълно пък я утеши.
Откри тя тайната тогава
мъжа си как да управлява,
без в нищо да му се опре —
и всичко тръгна на добре.
Тя почна сметките да води,
туршии разни да соли,
да бръсне темета или
на баня в събота да ходи,
слугините да стяга с бой…
Туй всичко — без да знае той.
XXXIII
В Москва през младите години
в албуми пишеше със страст.
Прасковя викаше Полина
със някакъв напевен глас;
корсети носеше най-тесни
и „н“ умееше по френски
да произнася през носа;
но тук си промени вкуса:
забрави тя корсет, Алина,
забрави за година-две
тетрадки с нежни стихове,
кулка стана пак Селина,
накрая подплати с хастар
бонето и халата стар.
XXXIV
Мъжът й вярно я обикна.
Не й се бърка. Още млад,
с приумиците й привикна:
яде и пие по халат.
Животът им сговорно тече;
дохождаше понявга вечер
у тях добрият им съсед,
семейно, както му е ред,
за нова клюка да доложи;
побъбрят, малко поседят,
и тъй минутите летят;
заръчат Олга чай да сложи.
Вечерят; време е да спят,
а гостите — да си вървят.
XXXV
Живееха с привички мирни,
останали от стари дни;
у тях на заговезни сирни
московски правеха блинй;
два пъти постеха годишно,
обичаха, макар не пищно,
веселията — някой път
на люлки да се повъртят,
на Троица смирено в храма
отронваха по три сълзи
на своите вейки от брези,
на почит квасът бе голяма:
на госта гозбата, блина
поднасяха според чина.
XXXVI
Разлъката ги тъй намери,
стареещи един до друг:
отвориха се гробни двери
пред примерния, тих съпруг,
Преди обяда той почина —
и го оплакаха роднини,
съсед, жена и две деца —
скърбящи искрено сърца.
Той бе добър и прост дворянин;
бял мрамор гроба му краси
и скромен надпис там гласи:
„Смирений грешник Дмитрий Ларин,
господен роб и бригадир,
под тоя камък спи във мир.“
XXXVII
Когато в село се завърна,
Владимир гроба един ден
под сведените вейки зърна.
Въздъхна, постоя смирен.
Сърцето му се беше свило
„Роог Уопск!“ — шепнеше унило;
припомни си как бе играл
сочаковския му медал-
„Как на ръце ме той държеше!
Тъкмеше Олга той за мен!“
„Дано дочакам този ден“ —
понявга бедният мълвеше.
И Ленски своята печал изля
в надгробен мадригал.
XXXVIII
След туй праха патриархален —
прах бащин, майчин — през сълзи
почете с надпис къс, печален…
Уви, в житейските бразди
за жътва скорошна родени —
потомства, идващи на смени,
възхождат, зреят, падат, мрат,
та път на други да дадат.
Тъй ветреното, племе младо
кипи по улици, стъгди…
изтиква своите деди
и нащто време жизнерадо.