Това бе любимото време на деня за Клайн.
Тя натисна едно светещо копче и външните щори на купола се плъзнаха нагоре с едва доловимо стържене. Мекото сияние на земната повърхност озари вътрешността на модула и Клайн почувства обичайния приятен трепет под лъжичката. Обичаше усещането да е сама, увиснала в безтегловност, докато разглежда планетата от толкова високо. Това подсилваше в нея чувството за превъзходство, сякаш всичко долу е дело на собствените ѝ ръце.
Този малък ежедневен ритуал (запазен в дневника на полета, който бе открит след инцидента) може да изглеждаше арогантен, но не бе нищо повече от блян за свобода. Защото Клайн се поклащаше в средата на облицования с илюминатори купол с пристегнати един към друг със скоч парализирани крака, за да не ѝ пречат. Само в тези спокойни мигове на безтегловност тя бе в състояние да забрави мъчителните крампи и спазми, които терзаеха атрофиралите ѝ мускули.
Софи Клайн не можеше да върви от шестгодишна и затова бе избрала да лети. Беше висока въпреки недъга си и докато надничаше през илюминатора, издадените ѝ вежди и хлътналите ѝ бузи ѝ придаваха хищнически вид, омекотяван само от бледите лунички на челото и носа.
Пътят ѝ към звездите бе толкова невъзможен, че почти можеше да задоволи софизма на Борел 5. Когато на четиригодишна възраст Клайн падна и си счупи дясната ръка, родителите ѝ предположиха, че просто е несръчна или не е имала късмет. Само едно от двете предположения бе вярно. В болницата наблюдателен млад педиатър забеляза, че малкото момиче е с обезпокоителен тремор.
На пет години беше поставена крайно рядката за детска възраст диагноза амиотрофична латерална склероза – дегенеративна болест, атакуваща току-що придобитите способности да върви. Софи започна живота си в инвалидна количка, ала нямаше никакво намерение да остава вечно в нея. С почти безчовечна решителност, особено за едно малко дете, тя насочи изобретателния си ум и желязната си воля към целта да се измъкне от примката на гравитацията.
И успя.
Всеки уважаващ себе си доктор би предсказал, че ще е мъртва до дванайсет години. Ала тя оцеляваше, възползвайки се от възможностите на поредното ново лекарство, и в края на краищата стана световнопризнат учен и американски астронавт.
Клайн откри, че хроничната болка в краката ѝ почти изчезва при микрогравитация и че немощното ѝ тяло престава да бъде пречка, каквато е на Земята. При постоянна безтегловност тя бе почти толкова физически годна, колкото всеки друг астронавт. Дори повече, тъй като не трябваше да се безпокои за опустошителното въздействие на липсата на гравитация върху мускулите.
И сега, използвайки само ръцете си, се завъртя и се настани пред овалния илюминатор в централната част на купола. Шест трапецовидни стъклени панела се разтваряха като листа на цвете от него – това бе най-големият прозорец, монтиран някога в космоса. Отвъд стъклото земната повърхност се движеше с удивителна бързина. Днес пред погледа ѝ се простираше зеленият килим на джунглата – гъст пейзаж от корони на дървета, разсичан от сияещи реки, които ѝ приличаха на лъкатушещи линии на неврони.
Гледка, която не биваше да е там, и присъствието ѝ говореше за сериозна ситуация, създала се по време на цикъла на дълбокия сън.
На записа от вътрешната камера на МКС се виждаше как Софи Клайн си мърмори нещо невярващо и трескаво рови в окачения над илюминатора компютър. Според физиологичните данни от този час сърдечната ѝ честота се бе ускорила рязко, докато тя се улавяше за двете ръкохватки до илюминатора и доближаваше лице до стъклото. Теренът, който се менеше долу, би бил напълно непознат за някой по-неопитен астронавт.
Също както и при другите двама членове на екипажа тялото на Клайн бе под постоянно проследяване от голям брой безжични физиологични датчици. За разлика от тях обаче наблюдението при нея се простираше по-навътре – на интервал от една секунда то обхващаше и мислите ѝ. В младежка възраст по настояване на Клайн ѝ бяха поставени импланти с кинетичен мозъчно-компютърен интерфейс (КМКИ), за да може да продължава обучението си в колежа с помощта на компютър, докато болестта се разпространява из нервната ѝ система.
5
Става въпрос за Теорията за безкрайния брой маймуни на френския математик Емил Борел, според която ако една маймуна удря по клавиатурата на пишеща машина неограничено време, рано или късно ще напечата предварително зададен тест – Б.пр.