Свърнах по алеята, спрях, слязох от автомобила, заобиколих го и отворих другата врата.
— Е, Мърляч, добре дошъл у дома — рекох аз. Псето ме изгледа, изплезило език. Дръпнах се назад, плеснах с ръце и повторих:
— Хайде, Мърляч, идвай! Нищо.
— Ти си Мърляч, аз съм Зийк — обясних. — Идвай, де! То продължи да ме гледа.
— Да те вземат мътните, Розичке, аз…
Кучето изскочи като стрела, отиде право при пощенската кутия, изпишка се, после се отправи и към кипариса, след това към един-два от храстите. Накрая се просна насред моравата, преобърна се и взе да се търкаля — да си почеше гърба. Изправи се, тръсна се така, че големите му уши изплющяха, отиде при входната врата и седна отпред.
Нещата с новото име явно щяха да се позабавят.
Белосаната къща беше със зелен цокъл и беше вдигната в годината, когато Калвин Кулидж стана президент. Уютен хол, кухня с ниша, която стърчеше отвън, сякаш е добавена по-късно. Тъкмо Мърляч ще има къде да се крие, ако го напече слънцето или завали дъжд. В трапезарията се побирате маса за четирима. Тъй като и бездруго все кукувах сам, я бях превърнал в кабинет с детска черна дъска, няколко тебешира в различен цвят и две гъби. Спалнята бе достатъчно просторна, за да се поберат двойно легло, гардероб, две нощни лампи, фотьойл и лампион. В банята имаше голяма вана и душ-кабина.
Грамофонът бе най-скъпото нещо в къщата. Беше в ъгъла на хола, от двете му страни имаше лавици за плочите, сковани от щайги за портокали.
До него се мъдреше очуканата библиотечка — наследство от баща ми, която бе запълнена с доста безразборна колекция от книги: „Стръкчета трева“, „Улис“ н „Дъблинчани“ на Джеймс Джойс, „Уайнсбърг, щата Охайо“, „Моби Дик“, „Събрани стихотворения“ на Една Сейнт Винсънт Милей, „Дон Жуан“ на Байрън, „Поезия и проза“ на Уилям Влейк, „Приказка за два града“ и „Дейвид Копърфийлд“, „Сбогом на оръжията“ и „Слънцето също изгрява“, „Война и мир“, „Червеният знак на храбростта“, „Повелителят Джим“ и „Сърцето на мрака“ на Конрад, два романа на Дашиъл Хамет — „Стъкленият ключ“ и „Алена жътва“, събраните съчинения на Шекспир, Тълковният речник на Роджей и Речникът на Уебстър, както и любимата книга на татко — „Великият Гетсби“.
Когато бях малък, той ми четеше на глас от всички тези книги, макар че по онова време не разбирах повечето думи. През последните години от живота му, когато баща ми гаснеше заради газа, поразил дробовете му на Западния фронт, и едвам дишаше, си разменихме ролите и започнах аз да му чета. Това се превърна в нещо като вечерен ритуал. Той сядаше в люлеещия стол, а аз му четях час-два, докато се унесеше. Спеше седнал — беше му по-лесно да диша. Понякога отварях наслуки някоя книга и му четях откъси от нея, друг път баща ми молеше да му прочета нещо определено. Обичаше поезията, често ме спираше и ме поправяше в ударенията.
Запомнил съм през годините някои редове, а след особено тежък ден понякога си чета сам на глас. Сред любимите стихове на баща ми бяха първите редове на „Съня“, които той често повтаряше на майка ми:
Според мен обаче най-много обичаше един сонет на Шекспир:
Малко преди да почине, започна да избира по-тъжни неща и често ме молеше да му рецитирам последните редове от „На един поет, отишъл си рано“ на Милей:
След смъртта на баща ми мама така и не дойде на себе си. Пазеше флага от ковчега, все така старателно сгънат на погребението от почетния караул, държеше го в нощното шкафче до леглото си и всяка вечер прокарваше длан по него, за да пожелае на татко „лека нощ“. Някъде година след кончината му изпадна в дълбока депресия. Издъхна в щатската болница за душевноболни.
И досега нощем в моите кошмари ме преследва това изживяване: да й ходя на свиждане, да я държа за ръката, докато тя гледа невиждащо тавана и не проронва дума, писъците на другите пациенти и смехът им, наподобяващ вой на хиена.