Независимо от шеговитите й думи дълбоко в гласа й се усеща някакво възхищение, когато говори за сватбата — за Роан — което ме кара да допускам, че тя не просто се хвали. Лицето й свети като това на малко дете, което се събужда и се натъква на прясно навалелия сняг.
Вече знам, че е влюбена в Роан Гърлинг. И от начина, по който се усмихва, той би трябвало също да я обича. И кой не би?
Чувствата ми се преобръщат и заемат странна форма вътре в мен. Лесно е да се ревнува бъдещата кралица, която би могла да се омъжва за Гърлинг заради политика, но някак се усещам различно с момичето пред мен — усмихнато и босо… и очевидно безумно влюбено.
— Каро смята, че трябва да нося зелено — продължава лейди Голд. И мята зелената копринена рокля на леглото, великолепна дори в този измачкан вид. — Но аз харесвам тази. — Тя слага още една рокля пред тялото си, червена, в цвета на Кралицата, с ръкави, които се спускат елегантно от раменете й. — Само че не ли е твърде неприлично за Евърлес?
— Изобщо не е — предлагам мнението си аз, изненадвайки себе си. — Още не сте го забелязали, но дамите Гърлинг носят далеч по-скандални облекла, и то при по-незначителни случаи.
Радостна тръпка минава през мен, когато Ина се изкикотва с благодарност. Каро изглежда ядосана, сякаш е загубила облог.
— Но ти харесваш ли я, Джулс? — настоява Ина. — Никое момиче от Евърлес няма да ми каже истината. Боят се да не ме разстроят.
Като малко момиче в Евърлес бях поразена от красивите рокли и бижута на жените, запленена бях от хубавите предмети, подобно на всяко момиче с по-добро потекло. Татко обичаше да ме нарича „малка сврака“ заради това, че събирах неща — дефектни камъни, които не бяха достатъчно подходящи за мечовете на Гърлинг, парчета панделка, самотна златна обица — и ги пазех в купа на нощното си шкафче. Ала те бяха моите собствени тайни, миниатюрни съкровища. Когато бяхме прогонени и отидохме в Крофтън, когато приех, че роклите и бижутата никога не са били предназначени за мен, аз се отказах от тези неща. Преструвах се, че ги ненавиждам.
А ето че сега лейди Голд ме наблюдава, докато държи червената рокля върху тялото си. Очите й са впити в моите, сякаш тя наистина се интересува от отговора ми. Ще ми се да се протегна и да разкъсам плата на полата на парчета, но прехапвам устните си и свивам ръцете си отпред.
— Може би нещо в златно? — събирам смелост аз след няколко минути. — Това е вторият цвят на вашите семейства. И в края на краищата… — Накланям многозначително главата си към Ина Голд[1], наполовина стъписана от факта, че съм се пошегувала, и наполовина надяваща се някое от другите момичета да схване шегата ми.
След секунда лейди Голд я разбира. Смехът й е внезапен и заразителен и ме кара да се усмихна против волята ми.
— Знаеш ли, не бях помислила за това — казва тя и се обръща към Каро. — Златно. Как ти се струва?
Каро се засмива.
— Малко е необичайно — прошепва тя. — Но пък златното изглежда доста красиво върху теб. — Тя навежда глава настрани, преценявайки Ина. — Ще накарам шивачките да ушият една, а междувременно нека да продължим с пробата на останалите, така че да имат модел, по който да работят.
Ина прави жест с ръце и въздишайки театрално, вдига зелената рокля от леглото, позаглаждайки гънките й, след което се напъхва в нея и се обръща, за да може Каро да закопчае копчетата на гърба й.
След като привършва, Каро изпъва плата на роклята върху тялото на Ина и ме инструктира да я държа, без да мърдам, докато умело поставя карфиците, и то без нито веднъж да убоде кожата на лейди Голд. Тонът й е не по-малко заповеден, нищо, че говори шепнешком.
Докато стоя и се червя, опитвайки се да балансирам между това да запазя почтително разстояние от Ина Голд и да държа купчина плат неподвижно до гърдите й, Каро и лейди Голд клюкарстват за някаква съмнителна селска вещица, която Каро видяла наскоро и която й казала, че тя скоро ще се събере със своята първа и истинска любов. А щом Ина шеговито я пита, кой може да е това, Каро поруменява и сменя темата, насочвайки я към някаква аристократка, която родила дете, което поразително приличало на нейния красив лакей.
— Джулс — гласът на лейди Голд прекъсва собствената ми вглъбеност. — Ти би трябвало да знаеш. Лиъм винаги ли е толкова намусен? Или само когато всички наоколо се забавляват?
Произнасянето на името на Лиъм ми създава неприятно усещане и едва не изпускам зеления плат от ръката си.