Разбира се, седемдесетте години тоталитарно съветско управление са изградили огромна духовна и физическа стена през Европа. Публичното лице на съветския режим ставаше все по-досадно ксенофобско - положение, подпомогнато много от опита във Втората световна война и усърдно култивирано от сталинистите. В сърцата си обаче много руснаци последваха голямото неруско мнозинство в Съветския блок, подхранвайки засилващото се усещане за своята европейска идентичност. Това бе спасителна сламка за тяхното духовно оцеляване под гнета на комунизма. Когато веригите на комунизма изчезнаха, това им позволи, според фразата на Вацлав Хавел, “завръщането в Европа”.
Независимо от това скептицизмът по отношение на европейските качества на Русия продължава да циркулира както в самата Русия, така и извън нея. Мнението на руските националисти, които силно ненавиждат и завиждат на “Запада”, осигурява на стапинисткия апарат сборище от недоволни, които се чувстват унижени от сгромолясването на съветската мощ и които не искат нищо повече, освен да си върнат империята. В сърцевината на опозицията срещу надеждите за посткомунистическа демокрация чудовищният съюз между руските националисти и нереформираните комунисти може да гледа само подозрително към нарастващото сближение между Москва, Вашингтон и Западна Европа.
От своя страна западните лидери бяха впечатлени най-вече от нуждата за стабилност. След като не успяха да установят продължително партньорство с хуманизи-раната версия на СССР на Горбачов, те стремглаво се втурнаха да подкрепят Руската федерация. Те отговориха със съчувствие на московските молби за икономическа помощ и за асоцииране както с НАТО, така и с Европейския съюз. Но после някои от тях започнаха да виждат затрудненията. В крайна сметка Руската федерация не беше единна нация-държава, узряла за либерална демокрация. Тя все още беше мултинационален комплекс, простиращ се в Евразия, все още силно милитаризирана и все още демонстрираща имперски рефлекси по отношение на своята сигурност. Не пое ясни ангажименти да позволи на съседите си да вървят по свой собствен път. Докато тя не се отърси от имперското си наследство, както направиха всички други бивши имперски държави в Европа, тя не може да очаква да бъде считана за подходящ кандидат за която и да е европейска общност. Поне такова бе силно изразеното мнение на доайена на Европейския парламент, който говори през септември 1993 г. [ЕЕвТ1]
Някой коментатори настояват, че британските европейски претенции са не по-малко амбициозни от руските. От норманското нашествие до Стогодишната война кралство Англия бе дълбоко скарано с европейските дела. Но в по-голямата част от модерната история англичаните търсят сполуката си другаде. Подчинили и абсорбирали своите съседи на Британските острови, те плаваха надалеч, за да създадат империя отвъд океана. Като руснаците те определено бяха европейци, но с превъзхождащи извъневропейски интереси. Те всъщност
3. Европа
ха полуоБДОВЯИоЬер^агубиха
ЮЗУ”НЕОФИТ РИЛСКИ”
Ьпаграв^
ГЙнв. №
на-
34
ВЪВЕДЕНИЕ
вика си да поглеждат към “Континента”, сякаш се намират на голямо разстояние преди изчезването на тяхната империя. Нещо повече, имперският им опит ги е научил да гледат на Европа с термините “велики сили”, главно на Запад, и “малки нации”, глав-но на Изток, които всъщност са лишени от значение. Сред скулптурите, заобикалящи Албърт Мемориал (1876) в Лондон, има една група фигури, символизиращи “Европа”.
Тя се състои само от четири фигури - Британия, Германия, Франция и Италия. Поради всички тези причини историците често смятат Британия за “специален случай”41. Инициаторите на първото паневропейско движение през 20-те години смятали, че нито Британия, нито Русия трябва да се присъединят към него.
Междувременно били направени много опити да се дефинират европейските културни подразделения. В края на XIX век била издигната концепцията за доминирана от Германия Mitteleuropa, която да съвпада с политическата сфера на Централните сили. В годините между войните била изобретена област “Източна Централна Европа”, която съвпадала с новите независими “държави наследници” - от Финландия и Полша до Югославия. Тя била съживена отново след 1945 г. като удобен етикет за подобна група от номинално независими страни, хванати в капана на Съветския блок. По това време главното разделение между “Западна Европа”, доминирана от НАТО и ЕИО, и “Източна Европа”, доминирана от съветския комунизъм, изглеждало като съградено от камък. През 80-те години група писатели, водени от чешкия романист Милан Кундера, обявиха нова версия за “Централна Европа”, за да съборят господстващите бариери. Тук имаше още една конфигурация, още едно истинско “царство на духа“42.